Филип Дик - Бог на гнева

Нищо не се беше случило. Христос не беше се разкрил. Беше станало само онова, което очакваше: разширили се бяха собствените му способности за възприемане.

— Исус — изрече на висок глас той.

— Какво има? — попита Люрайн.

— Видях Го — отвърна Пит. — Той съществува. За да ни спаси. Винаги е там, винаги ще бъде и винаги е бил.

Отиде в кухнята и си наля малко, само един-два пръста, бърбън от скъпоценната предвоенна бутилка.

Когато се върна във всекидневната, Люрайн преглеждаше някакво зле отпечатано списание, циклостилен бюлетин, който се препращаше от град в град в района на планинските щати.

— Седиш си там — подхвърли изненадан той.

— Какво очакваш да правя? Да ръкопляскам?

— Но това е важно.

— Ти си го видял, не аз.

Тя продължи да чете бюлетина, който беше пристигнал от Прово, Юта.

— Но Той е там и заради теб — каза Пит.

— Добре.

Тя кимна разсеяно.

Пит приседна, усещайки слабост и гадене — странични ефекти от хапчетата. След продължително мълчание най-накрая Люрайн се обади, все така разсеяно:

— Служителите изпращат хромия Тибор Макмастърс на Пътуване. Да открие Бога на Гнева и да улови същността му за тяхната фреска.

— Какво, за Бога, е фреска?

Жаргон на Служителите, който така и не можеше да проумее.

— Църковен стенопис. — Тя го погледна. — Предполагат, че ще трябва да измине доста повече от хиляда мили. Вероятно до Лос Анджелис.

— Мислиш ли, че ме интересува? — отвърна с раздразнение той.

— Мисля — продължи тя, оставяйки бюлетина настрана, смръщила съсредоточено чело, — че също би трябвало да предприемеш това Пътуване и след петдесетина мили да отрежеш един от краката на кравата, която тегли каручката на Тибор. Или да повредиш метабатерията му.

Тонът й беше съвършено сериозен и категоричен.

— Защо?

— За да не донесе същността. За стенописа.

— За мен не би имало особено значение, ако…

Млъкна. Някой беше приближил до вратата на неговия неугледен дом. Чу стъпки, а след това кучето му Том Бързия И Неговият Електрически Магически Килим излая. Звънецът дрънна. Надигна се и тръгна към вратата.

Доктор Абернати, негов ментор и свещеник на Обединената християнска църква в Шарлотсвил стоеше пред вратата в черното си расо.

— Прекалено късно ли е да се отбия при теб? — попита той. Върху дребното му, кръгло като на катерица лице беше изписан израз на формална състрадателна загриженост, че може да го е обезпокоил.

— Влизай. — Пит отвори широко вратата. — Познаваш госпожица Рей, докторе.

— Бог да е с теб — обърна се към нея доктор Абернати, кимвайки.

Тя отвърна незабавно според канона:

— И с духа ви. — След това се изправи. — Добър вечер, докторе.

— Дочух — продължи доктор Абернати, — че обмисляш да се присъединиш към нашата църква, като получиш първо причастие и се посветиш в тайнствата.

— Ами — отговори Люрайн, — аз бях… разбирате ли, неудовлетворена. Искам да кажа, кой би желал да се кланя на бившия председател на АЕПР?

Доктор Абернати влезе в тясната кухничка и включи чайника, за да стопли вода за кафе.

— Добре си дошла — добави той.

— Благодаря, докторе — отвърна Люрайн.

— Но за да се причестиш, ти е необходимо половин година интензивно религиозно обучение. По куп въпроси: светите тайнства, ритуалите, основните църковни догми. В какво вярваме, а така също и защо. Аз провеждам занимания за възрастни два следобеда седмично. — След това добави с известно неудобство: — В момента обучавам един възрастен. Можеш бързо да напреднеш. Притежаваш бистър, пъргав ум. Междувременно можеш да посещаваш и службите… но така или иначе, не можеш да получиш Светото причастие. Нали го съзнаваш.

— Да — кимна тя.

— Кръстена ли си?

— Аз… — Люрайн се поколеба. — Честно казано, не знам.

— Ще те кръстим със специална служба за хора, които вероятно вече са били кръщавани. С вода. Всичко останало — като розовите венчелистчета, каквито използваха преди войната в Лос Анджелис — не се зачита. Между другото, чувам, че Тибор се кани да предприеме Пътуване. Това, разбира се, не е никаква тайна, щом и аз го разбрах. Според слуховете управата на Служителите на Гнева го е снабдила с карти, снимки и сведения, за да открие Луфтойфел. Само се надявам кравата му да издържи. — Щом влезе отново във всекидневната, той се обърна към Пит Сендс. — Какво ще кажеш за малко покер? Трима не ми се струват достатъчно, но можем да играем на истински стари медни центове. И никакви налудничави игри като „плюй-в-океана“ и бейзбол, а обикновените седем карти — честно и с теглене.