Филип Дик - Бог на гнева

Независимо от всички прекомерности, албигойските рицари поети бяха опознали стойността на жената. Тя не беше нито слугиня на мъжа, нито просто „слабото му ребро“ — половинката, склонна към лекомислена съблазън. Тя беше… да, добър въпрос. Докато й поднасяше стол и й наливаше кафе, той се замисли. Някаква върховна ценност се спотайваше в това крехко, луничаво, бледо, червенокосо, яздещо кон двайсетгодишно момиче. Върховна като мощта на самия Бог на Гнева. Но не „мекис“, не „Macht“, не сила или могъщество. По-скоро… тайнство. Следователно тайното познание на гностичната мъдрост е скрито зад една толкова крехка, толкова очарователна стена… но е несъмнено съдбовно познание. Интересно, че истината би могла да е крайно притежание. Жената познаваше истината, живееше с нея, без истината да я убие. Но когато я изричаше… той си спомни за Касандра и за жрицата в Делфи. И изпита страх.

Една вечер, след няколко питиета, беше казал на Люрайн: „Ти носиш онова, което Павел нарича жилото.“

„Жилото на смъртта — незабавно си бе спомнила тя — е грехът.“

„Да.“

Той беше кимнал. Но тя го носеше, без то да я убие. Както отровата не убива пепелянката… или водородните бойни глави не заплашват самите ракети. Всеки нож, всяка сабя имаха два края: единият беше дръжката, другият — върха на острието. Тази жена стискаше знанието откъм безопасния му край, откъм дръжката. Ала когато го протягаше, той виждаше проблясването на тънкото лезвие.

Какво всъщност съставляваше грехът за Служителите на Гнева? Оръжията на войната. Човек естествено се сещаше за ненормалните кретени по високите постове на заличени корпорации и правителствени учреждения, сега вече мъртви като индивиди. Мъжете в бордовете, идеолозите, архитектите, политиците и официалните говорители — плътта им се бе превърнала в трева. Стореното от тях очевидно беше грях, ала извършен несъзнателно. Христос, богът на старата секта, го бе изрекъл за своите убийци: те не знаят какво вършат. Не знанието, а липсата на знание ги беше превърнало в хората, чиито застинали образи носи историята, в хората, които разпродадоха одеждите му и го пронизаха с копие. В християнската Библия имаше познание. Три части от нея той познаваше лично въпреки задължителното за Служителите на Гнева правило, което забраняваше да четат свещени християнски текстове. Частица от познанието беше заключена в Книгата на Йов. Друга — в Еклисиаста. Последната беше посланието на Павел до коринтяните. Това бе всичко. Нито Тертулиан, нито Ориген, нито Августин, нито Тома Аквински, нито дори блаженият Абелар не бяха добавили нищичко в продължение на цели две хилядолетия.

А сега, помисли си отецът, ние знаем. Катарите се бяха доближили до безрадостната истина, бяха докоснали частица от нея: че светът се управлява от греховен сатана, а не от добрия бог. Това, което не бяха разбрали, се съдържаше в Йов — че „добрият бог“ е бог на гнева. И всъщност беше зъл.

— Както Шекспир е накарал Хамлет да каже на Офелия — изръмжа Маккомас към Люрайн, — „Върви в манастир.“

Люрайн отпи от кафето и му отвърна любезно:

— В твоя.

— Виждаш ли? — обърна се доминус Маккомас към отец Хенди.

— Виждам — отвърна предпазливо той, — че не можеш да нареждаш на хората да бъдат едни или други. Те притежават онова, което по-рано се наричаше онтологична същност.

— К’во било? — погледна го навъсено Маккомас.

— Присъщата им природа — обясни очарователно Люрайн. — Това, което са. Невеж, недодялан религиозен фанатик. — Тя се обърна към отец Хенди: — Ще премина към християнската църква.

Маккомас се изкикоти дрезгаво и огромният му като на тревопасно животно търбух се разтърси.

— Че има ли още християнска църква? Наоколо?

— Там хората са благородни и любезни — обясни Люрайн.

— Налага им се — изломоти Маккомас. — Трябва да се молят, за да накарат някого да влезе. Ние няма за какво да се молим. При нас идват за защита. От Него.

Той вирна палеца си. Към Бога на Гнева, но не към човешкото му въплъщение, в което се беше появил на земята като Карлтън Луфтойфел, а към вездесъщия дух на могъществото. Свише, тук и най-накрая долу в гроба, в който щяха да влязат всички.

Последният неприятел, който Павел беше разпознал — смъртта, — бе победил най-после. Павел беше умрял всуе.

Но тук седеше Люрайн Рей, посръбвайки кафе и обявявайки спокойно, че възнамерява да се присъедини към една загубила авторитет, замираща, повехнала секта. Хитиновата черупка на някогашния свят, който бе разголил своята порочност. Защото именно християните бяха измислили ужасяващите оръжия.