Филип Дик - Бог на гнева

Той се разсмя от задоволство, застанал до руините на старата американска пощенска станция, слънцето грееше отгоре му, над полето се носеше упойващото и несекващо жужене на живота. Е, каза си той, щом като душата на Карлтън Луфтойфел може да бъде открадната, значи не е бог, а човек като всички нас. Боговете няма защо да се страхуват от камери. Освен ако, мина му през ума, доволен от хрумналия му каламбур, ги е страх (той се разсмя възторжено) от преекспониране.

Няколко души, които бяха полузадрямали, го погледнаха и се усмихнаха едва-едва, споделяйки радостта му, без да знаят защо се беше разсмял.

Независимо от това, осени го мрачна мисъл, Служителите на Гнева може още дълго да оцелеят — неправедните религии са не по-малко устойчиви от праведните, както изглежда. Но достоверността на гневната религия беше помръкнала и напуснала света, а останките й бяха кухи и лишени от „мекис“, от мощта, която притежаваше.

Интересно ще ми е да зърна снимката, когато я донесат Тибор и Пит Сендс, реши той. Както се казва, по-добре да познаваш дявола.

Впримчвайки образа му, те са го разрушили, осъзна доктор Абернати. Смалили са го до размерите на простосмъртен.

Палмовите дървета продължаваха да шушнат сред топлото пладне, нашепвайки му безмълвно слънчевите мистерии на изкуплението. Запита се с кого би могъл да сподели хрумналия му каламбур. Фалшивият бог, повтори си възторжено той, тъй като обикновено беше много вързан в шегите, не можа да понесе преекспонирането си. Трябваше да остане скрит. Подмамихме го да се покаже и запечатахме образа му. И сега е обречен.

И така, продължи размислите си той, благодарение на проект, замислен от самите коварни и амбициозни Служители на Гнева, ние, християните, очевидно печелим триумфално. Този портрет постави началото на своето изчезване поради самата си автентичност. Или по-скоро поради факта, че Служителите на Гнева държат на неговата автентичност. Да, те ще документират и удостоверят тази автентичност, предизвиквайки собственото си поражение. Ето как праведният Бог използва злото, за да пречисти доброто и доброто да пречисти злото, което в последна сметка означава, че всички до един обслужват Бога. С всяко събитие — добро или зло.

Искам да кажа, мина му през ума, назовано добро или зло. Добро и зло, истина и заблуда, праведният и греховният път, невежество и злоумисъл или мъдрост и любов… трябва да ги разгледаме, помисли си той, в светлината на казаното: Omniae vitae ad Deum ducent. Всички животи, както всички пътища, водят не към Рим, а към Бога.

Продължавайки да крачи нататък, се сети, че би трябвало да спомене това в проповед заедно с каламбура. Заслужаваше си да го каже на хората, да ги накара да се усмихнат, както се бяха усмихнали налягалите край развалините на старата американска пощенска станция. Дори да не схванеха сложната мисъл, може би щеше да им достави удоволствие.

Отново да изпита наслада от нещата… угнетеността на света, превъзмогната от една невидима за всички постъпка, нямаше повече да смазва хората. Можеха да се греят на слънчевите лъчи, да се усмихват и да разкопчават ризите си, за да усетят топлите ласки, и да се радват на шегите на някакъв обикновен свещеник.

Бих искал да разбера какво точно се е случило, мина му през ума. Но Бог кара хората да следват Неговата воля.

Може би, реши доктор Абернати, така е по-добре.

Стиснал здраво кошницата с плитка лук и кръмно цвекло, той продължи да крачи към Шарлотсвил и малката си църква.

Фреската, която нарисува Тибор Макмастърс, постепенно се прочу из целия свят и най-накрая беше оценена като равностойна на произведенията на великите майстори от италианския Ренесанс, повечето от които бяха познати само от снимки, тъй като оригиналите бяха разрушени.

Седемнайсет години след смъртта на Тибор управата на Служителите на Гнева направи официално оповестяване за автентичността на стенописа. Това действително беше образът на Бога на Гнева Карлтън Луфтойфел. Нямаше никакво съмнение. Всеки спор по този въпрос беше обявен за незаконен и се наказваше с кастриране за мъжете и отрязване на едното ухо за жените. Целта беше да се наложи почит в един отхвърлил почитта свят, да се наложи вярата в едно лишено от вяра общество, което вече беше разбрало, че повечето от нещата, в които беше вярвало, бяха само лъжи.

Преди да умре, Тибор се препитаваше с малка годишна пенсия от Църквата плюс гарантирана поддръжка на каручката му, включително сено от люцерна за две крави: поради достойнствата на неговото произведение му отпуснаха две крави, а не една, да теглят каручката. Когато ги подминаваше, хората го разпознаваха и го приветстваха. С големи усилия раздаваше автографи на туристите. Децата му подвикваха, но не му се подиграваха. Всички го обичаха и макар на стари години да стана ексцентричен и раздразнителен, приемаха го за уважаван член на обществото… независимо от факта, че след като създаде автентичния портрет на Бога на Гнева, не нарисува нищо друго, което да заслужава внимание.