Филип Дик - Бог на гнева

Отново затвори очи и се залюля напред-назад.

Щом погледна отново, видя, че по прашния път към нея се приближава някакъв мъж, който не беше гущер. Беше нейният татко. Подскочи радостно, но разбра, че нещо му се беше случило, и се уплаши, изненадана от настъпилата в него промяна. Сега беше по-изправен и лицето му излъчваше някаква доброта и топлина вместо навъсеността, с която беше свикнала.

Татко й се приближи, пристъпвайки някак си премерено, сякаш танцуваше тържествено, след което приседна безмълвно и с жест й посочи да седне. Странно, помисли си тя, че не говори, а само жестикулира. Излъчваше спокойствие, което никога не беше усещала, сякаш за него времето се беше върнало назад и сега беше по-млад и… по-благ. Така й харесваше повече. Страхът, който винаги й беше внушавал, започна да я напуска и тя посегна несигурно да го докосне.

Пръстите й минаха през ръката му. И в един миг й стана ясно, за едно трепване на клепките й, за едно кратко мигновение, че това е неговият дух и че татко й е мъртъв, както й беше казал гущерът. Духът му беше спрял за малко при нея, отбивайки се от пътя си, за да си отдъхнат заедно за последен път. Затова не говореше. Духовете не можеха да бъдат чути.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

Татко й кимна усмихнат.

Заля я необикновено усещане за яснота, каквото не беше изпитвала никога преди това. Беше сякаш… опита се да се досети за думата. Сякаш някаква преграда освободи съзнанието й. Сякаш започна да проумява смисъла, който не беше разбирала никога. Огледа се и видя един различен, най-после понятен свят, макар и само за миг.

— Обичам те — промълви тя.

Той отново се усмихна.

— Ще те видя ли пак? — попита момичето.

Той кимна.

— Но аз трябва… — Поколеба се, защото я налегнаха тежки мисли. — … първо да умра… преди това.

Той кимна усмихнат.

— Чувстваш се по-добре, нали? — каза тя. — Беше очевидно от всяка гледна точка. — Това, което си е отишло от теб, е нещо ужасно — добави. До този момент, преди да си беше отишло, не разбираше колко ужасно е то. — В теб имаше някакво зло. Затова ли се чувстваш по-добре? Защото това зло сега…

Татко й се изправи безмълвно и започна да се отдалечава по смътно очертания път.

— Почакай — извика тя.

Но той не можеше или не искаше да чака. Продължи да се отдалечава с гръб към нея и ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая изчезна. Зърна го да преминава през струпаните на куп храсти и боклуци — през, а не около, превърнал се в бледен призрак. Не пое встрани, за да заобиколи. Беше станал съвсем малък, висок не повече от три стъпки, все по-бледен и незабележим, сякаш светлината го стопяваше, докато накрая смътният му силует се превърна във вихрушка, която вятърът отвя и дневната светлина я погълна.

Два гущера се тътреха към нея, някак си объркани и ядосани.

— Няма го — каза й първият. — Твоя труп го няма… на баща ти, искам да кажа.

— Да — отвърна Алис. — Знам.

— Сигурно са го откраднали — добави другият гущер. И промълви като че ли на себе си: — Нещо го е отвлякло… може да го е изяло.

— Той се вдигна — каза Алис.

— Той какво? — Двата гущера се вторачиха в нея и избухнаха едновременно в невъздържан смях. — Вдигнал се от мъртвите? Откъде знаеш? Да не се е понесъл покрай теб?

— Да — потвърди тя. — И остана за малко с мен.

Единият гущер промълви със съвършено променен глас на спътника си:

— Чудо.

— Просто е недоразвита — възрази другият. — Дрънка глупости като всички такива. Налудничаво бълнуване. Най-обикновен мъртвец, нищо повече.

Вторият гущер се обърна към момичето с искрено любопитство:

— Накъде тръгна? Може би ще го настигнем. Може да предсказва бъдещето и да лекува!

— Изчезна. Яко дим — рече Алис.

Гущерите запремигваха, след което единият изщрака с люспите си от притеснение и измърмори:

— Не е недоразвита. Чу ли каква дума употреби? Недоразвитите не използват подобни изрази, не и изрази като „яко дим“. Сигурен ли си, че е същото момиче?

Стиснала куклата си, Алис се извърна, за да тръгне. Няколко петънца светлина, от които се състоеше преобразеното същество на татко й, прелетяха край нея, сякаш лунни лъчи на дневна светлина, като магия, жива прах, която се разпиля наоколо, все по-фина и незабележима, все по-разсеяна, но без да изчезне напълно. Поне не за нея. Все още виждаше частиците, останалите от него наоколо й следи, в самия въздух, потрепващи и неуловими, те й изпращаха осезаемо послание.

И преградата, която цял живот беше блокирала съзнанието й… се стопи. Мислите й станаха ясни и отчетливи, каквито щяха да си останат до края на живота й.