Филип Дик - Бог на гнева

— Том — позова го Пит.

Тишина. И бездействието на милион години: нещо под нивото на живота, нещо безжизнено, което никога не беше идвало в съзнание. И вероятно никога нямаше да дойде.

По дяволите, изруга на ум Пит Сендс. Вдигна бутилката с вино, запуши я с тапата и остана така за момент.

— Дребният късмет, за който говорех току-що — извика той. — Вярваш ли изобщо в предопределението?

— Какво? — кресна в отговор Тибор с явно раздразнение.

Пит Сендс бръкна в джоба си и измъкна един фишек сребърни монети, които държеше постоянно там. Подходящ за най-различни нужди, мина му през ума. Стисна го в ръка и потупа с него Том по скулата. Нищо. Никакъв отговор. Пит разкъса дебелата кафява опаковка, с която бяха увити монетите. Те се раздрънкаха при разпиляването си.

— Карлтън Луфтойфел — измърмори старчето Том с все още притворени очи. — Този дребен нещастен хром. Не бих искал бедният клетник да се скита, докато пострада. Светът наоколо е много калпав, нали знаеш. — Старчето Том открехна очи и огледа с блеснал поглед монетите в дланта на Пит. — Председател на АЕПР, каквото и да значи това, и съм заповядал бомбардировките, ако ме попипа хромият. Добре. Схванах всичко. Карлтън Луфтойфел съм аз. — Той се закашля и отново се изхрачи, след което прокара пръсти през косата си. — Надали имаш гребен, а? Щом ще ми правят снимка…

Протегна ръка. Пит му подаде монетите. Всички до една.

— Не се страхувай — окуражи го Пит.

— Ти ще помагаш. Карлтън Луфтойфел, АЕПР, заповед за бомбардировки, ако попита.

Старчето скри някъде монетите, сякаш изчезнаха вдън земята. Сякаш никога не бяха съществували. Пит заговори на висок глас:

— Това е необикновено. Мислиш ли, че има някакво свръхестествено същество, което направлява хората на всяка крачка през техния живот? Допускаш ли подобно нещо, Тибор? Никога не съм предполагал. До този момент. Но, за бога. Разговарям с този мъж, откакто се събуди. Наистина не е добре, но е преживял какво ли не. — Той сръга Том Глисън. — Кажи на моя приятел кой си — добави.

Том се усмихна с беззъбата си уста.

— Името ми е Карлтън Луфтойфел.

Тибор се задъха.

— Шегуваш ли се?

— Не мога да се майтапя със собствено си име, синко. Човек би могъл да използва разни имена на различни места. Но в такъв момент, когато някой ме търси толкова упорито, няма никаква причина да отричам. Да, аз съм Карлтън Луфтойфел. Някога бях председател на АЕПР.

Тибор го гледаше вцепенен.

— Аз заповядах бомбардировките — продължи старецът.

Тибор продължаваше да го гледа вторачено.

Том явно изпитваше известно неудобство, но запази хладнокръвие все така усмихнат.

Времето се изнизваше, а Тибор продължаваше да не отговаря. Най-накрая Том отпусна глава. Но след малко попита:

— Бил ли си някога в Денвър?

— Не — отвърна Тибор.

На Пит му се докрещя, но Том продължи:

— Беше приятен град. Красив. Приятни хора. Тогава дойде войната. Изгоря, нали знаеш…

Лицето му се изкриви, а очите му заблещукаха.

— Бях председател на АЕПР. Заповядах бомбардировките — повтори той.

Тибор помръдна глава и езикът му облиза контролните уреди. Един екстензор включи пълноцветната, стерео, широкоъгълна, телескопична, бързодействаща, многофункционална камера, която Служителите на Гнева му бяха предоставили за целта.

Никога няма да узная най-доброто средство, помисли си Тибор. Никога няма да постигна съвършенство с подобен обект. Но това няма значение. Ще направя всичко, което мога, най-доброто по силите си, за да го покажа такъв, какъвто е, да им предоставя фреската, каквато я искат, да възвелича техния бог, както те ще го виждат възвеличен, не за моя собствена чест и прослава, нито пък за негова, а просто да изпълня тази поръчка, както съм обещал. Дали това е съдбата или просто късмет, няма никакво значение. Пътуването ни приключи. Пътуването завърши. Разполагам с неговия образ. Какво мога да му кажа, след като това е направено?

— Радвам се, че те срещнах — рече Тибор. — Току-що те снимах. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, синко, разбира се. Радвам се, че мога да помогна. Сега трябва да вървя да си почина, ако твоят приятел ми подаде ръка, за да ми помогне. Болен съм, нали разбираш.

— Можем ли да направим нещо?

— Не, благодаря. Разполагам с много лекарства. Вие сте добри хора. Приятно пътуване.

— Благодаря, сър.

Том махна небрежно, а в това време Пит го хвана за ръката и го поведе обратно към клетката.