Филип Дик - Бог на гнева

Дъждът беше спрял. Стегна и разпусна мускулите си. Вдигна очи. Кравата преживяше храната си. Дочу похъркването на Пит. Не. Пит се беше надигнал и гледаше към него.

— Тибор? — промълви Пит.

— Да?

— Откъде идва това похъркване?

— Не знам. Мислех, че си ти.

Пит се изправи и се ослуша. Огледа обора, обърна се и тръгна към една от клетките. Погледна навътре. Нямаше да обърне внимание на купчината парцали и боклуци, ако не беше хъркането. Пристъпи по-наблизо и усети силна воня на вино. Върна се бързо назад.

— Какво има? — извика Тибор.

— Някакъв скитник — отвърна Пит. — Струва ми се, че е заспал.

— О. Може би ще ни каже нещо за селището пред нас. Може да знае и нещо повече…

— Съмнявам се — каза Пит.

Задържайки дъха си, той се върна и огледа фигурата по-отблизо: сплъстена, мръсна брада, осеяна с изсъхнали трохи, а през зиналата уста се виждаха жълти зъби с кафеникави оттенъци, някои от които строшени, повечето липсващи, а останалите износени. Съсухреното му и сбръчкано лице беше съвсем пребледняло на светлината, която се процеждаше през най-близката дупка на тавана. Носът му беше чупен най-малко два пъти. Ъгълчетата на очите му и клепачите бяха покрити със засъхнали гнойни налепи. Сплъстената му твърда коса беше дълга и сивкава като пушек. Дори насън лицето му беше сковано от болка и от време на време се сгърчваше от неестествени тикове и внезапни потрепвания, сякаш под кожата му гъмжаха, боричкаха се, размножаваха се и умираха цели рояци насекоми. Тялото му беше изпосталяло, съсипано и съсухрено.

— Стар алкохолик — каза Пит, след като се върна отново. — Това е. Не би могъл да знае кой знае какво за селището. Сигурно са го прогонили оттам.

Дъждът спря и все още е почти светло, помисли си Пит. По-добре да го оставим тук и да продължим нататък. Каквото и да ни каже, едва ли ще си заслужава да бъде чуто, а и само това ни липсва — да ни се стовари върху главата един пияница.

— Да го оставим и да вървим — обърна се към Тибор той. Докато се отдалечаваше, мъжът простена и измърмори:

— Къде си?

Пит не отговори.

— Къде си? — повтори дрезгавият глас, след което отвътре се чу някаква тупурдия.

— Може да е болен — обади се Тибор.

— Изобщо не се съмнявам.

— Ела тук — настоя гласът, — ела тук…

Пит погледна към Тибор.

— Бихме могли да направим нещо — предложи Тибор.

Пит поклати глава и тръгна обратно към клетката.

Щом надзърна над преградата, мъжът измърмори:

— Ето те.

Но той не гледаше към Пит, а говореше на някаква бутилка, която беше измъкнал изпод купчина слама. Издърпа тапата, но нямаше сили, за да я вдигне към устните си. Отметна глава назад и я намести до бутилката. Наклони шишето към устата си и успя да отлее от него. Част от виното се разплиска върху лицето му. Докато надигаше бутилката, изпадна в пристъп на давеща кашлица. От гърдите, от гърлото, от устата му се изтръгваха хрипкави звуци. Когато се изхрачи, Пит не можа да прецени дали беше кръв, или винена утайка. Той понечи да се дръпне назад.

— Виждам те — каза внезапно мъжът с малко по-сигурен глас. — Не си отивай. Помогни на стария Том. — Гласът му се извиси в школуван вой. — Моля, господине, можеш ли да ми… помогнеш? Да ми помогнеш? Ръцете ми не ми служат добре. Сигурно съм заспал върху тях.

— Какво искаш? — попита Пит.

— Хвани тази бутилка, моля те. Не искам да разлея нито капка.

— Добре — отвърна Пит.

Задържал дъха си, той пристъпи в клетката и коленичи до стареца. Повдигна немощните му рамене с дясната си ръка и хвана бутилката с лявата.

— Ето — каза и я задържа наклонена, докато старецът преглъщаше големи глътки вино.

— Благодаря — рече мъжът и се закашля отново, но вече по-кротко, изпръсквайки със слюнки китката и ръката на Пит.

Пит моментално го пусна и остави бутилката. Преди да успее да се надигне, костеливата ръка на стареца го сграбчи за китката.

— Не си тръгвай. Не си тръгвай. Аз съм Том, Том Глисън. Откъде си?

— Юта. Шарлотсвил, Юта — отвърна Пит, продължавайки да задържа дъха си.

— Денвър — каза в отговор Том. — Това е всичко, благодаря. Беше хубав град. Приятни хора, нали разбираш? Някой винаги имаше пари за едно натряскване и… как беше думата? Гръмотевичната птица! 45 45 Thunderbird (англ.) — птица-привидение от гръмотевица, светкавица и дъжд в митологията на някои туземни американски народи. — Б.пр. — Той се изкикоти. — Каква е цената ли? Трийсет по две. Искаш ли една глътка, господине? Опитай го. Не е лошо. Открих го в зимника на една стара къща край пътя по-нататък… — Ръката му увисна. — Какъв път ли? По дяволите! Има още малко. Опитай го. Има още доста.