Филип Дик - Бог на гнева

— Благодаря — отвърна Пит. — Не искам.

— Бил ли си някога в Денвър?

— Не.

— Помня колко беше красив, преди да го опожарят. Хората бяха приятни, нали разбираш. Те…

Пит издиша, пое въздух и запуши устата си.

— Да, такива работи — добави Том. — Да изпепелят такова приятно място. Защо го направиха?

— Беше… война — заекна Пит. — По време на война върху градовете обикновено падат бомби.

— Не исках никаква война. Беше толкова приятно местенце. Никаква причина да се бомбардира приятно местенце като Денвър. Изгорях, когато го направиха. — Дръпна немощно с ръка изпокъсаната си риза. — Искаш ли да видиш белезите ми?

— Няма нужда.

— Целият съм в белези. Взеха ме в една полева болница за известно време. Изхвърлиха ме веднага, щом се пооправих. Вече не беше приятно местенце. Нямаше нищо за пиене, както и за ядене. Ужасни времена бяха. Не си спомням много, но обиколих сума ти места след това. Обаче нямаше нито едно като Денвър. Нищо хубаво не остана. А и хората вече не са така приятни, нали разбираш. Никой не ти дава дори капка сок днес… Наистина ли не искаш поне глътка?

— По-добре да го пестиш — отвърна Пит. — Трудно се намира.

— Това е самата истина. Помогни ми да пийна още глътка, а?

— Добре.

В този момент Тибор се провикна:

— Как е той?

— Сега идвам — отвърна Пит. — Почакай малко.

Неочаквано му се прииска да поразпита Том.

— Знаеш ли кой е Карлтън Луфтойфел?

Старецът го изгледа безизразно и тръсна глава.

— Може да съм чувал името. Може и да не съм. Вече не помня добре. Приятел…?

— И за мен е само едно име — отговори Пит. — Но тук имам един приятел — дребен, окаян хром, който го търси навсякъде. Може би никога няма да го намери. Може би ще продължава да го търси дълго време, докато накрая умре.

Очите на Том се насълзиха.

— Бедният дребен хром — промълви той, — бедният дребен хром…

— Можеш ли да изречеш името му? — попита Пит.

— Какво име?

— Карлтън Луфтойфел.

— Дай още една глътка, моля те.

Пит отново му подаде бутилката.

— А сега? — попита отново той. — Сега можеш ли да кажеш Карлтън Луфтойфел?

— Карлтън Луфтойфел — произнесе Том. — Все още мога да говоря. Единствено паметта ми не е наред…

— Би ли…

Не, това беше нелепо. Тибор веднага щеше да разбере. А дали щеше? Пит се поколеба. Том Глисън отговаряше горе-долу на възрастта. Тибор вече беше започнал да предполага, че е болен, знаеше, че по-рано е пиел. И което може би беше още по-важно, доверието на Тибор в собствената му способност за преценка като че ли беше понамаляло след убийството на Шулд/Луфтойфел. Ако съм достатъчно убедителен, помисли си Пит, няма ли да ми стигне съвсем минимална настоятелност, за да го накарам да повярва? Ако аз съм уверен, а Том го представи като неопровержим факт? Иначе може да продължим така завинаги, бродейки, търсейки, без да се появи друга подобна възможност, без шанс да се завърнем в Шарлотсвил, да приключа своите изследвания, да видя отново Люрайн. А ако успея, каква ирония само! Като си помисля за Служителите на Гнева, които се кланят, молят, почитат, превъзнасят не своя бог в образа на Карлтън Луфтойфел, а една от жертвите му: някаква жалка отрепка, алкохолизиран умопобъркан дърт скитник, просяк, пияница, човек, който никога не е сторил нищо на или за себеподобните си, обезобразено хуманоидно нищожество, което никога не е притежавало каквато и да било власт, просто едно жалко човешко създание. Превърнато в идол за Служителите на Гнева! Трябва да опитам.

— Би ли направил една добрина заради нещастния ми дребен приятел? — попита той.

— Да направя какво? Добрина? Господи, да… Има предостатъчно мъки на този свят. Ако не е прекалено трудно. Не съм мъжът, който бях някога. Какво иска той?

— Иска да зърне Карлтън Луфтойфел, когото няма да открием никога. Единственото, което желае, е да му направи снимка. Би ли… би ли му казал, че ти си Карлтън Луфтойфел и че някога си бил председател на АЕПР? И ако те попита, че ти си издал заповедта за бомбардировките? Това е всичко. Ще го направиш ли? Можеш ли?

— Още една глътка — настоя Том.

Пит го изправи към бутилката.

— Наред ли е всичко? — викна Тибор.

— Да — отвърна Пит. — Това е много важно! Може би ще имаме късмет, ако успея да свестя този мъж… Изчакай!

Той наклони бутилката. Том се освободи от ръката му и приседна без негова помощ. След което притвори очи. Беше изпаднал в безсъзнание. Или — да пази Господ — беше издъхнал.