Филип Дик - Бог на гнева

У дома, помисли си Тибор и очите му се изпълниха със сълзи. Сега можем да се приберем у дома…

И зачака Пит да се върне и да впрегне кравата.

През нощта седяха до огъня, който запали Пит. Облаците се бяха оттеглили и звездите блещукаха върху окъпаното небе. Изядоха сухата си храна. Пит намери половин кана кафе в една изоставена фермерска къща. Беше изветряло, но го загряха на огъня и южният вятър разпиляваше ароматната пара.

— Имаше моменти — промълви Тибор, — в които си мислех, че никога няма да успея.

Пит кимна.

— Все още ли ме смяташ за луд, че те последвах? — попита той.

Тибор се разсмя.

— Давай, използвай предимството си — отвърна той. — Дяволски добър начин да привличаш вярващи.

— Все още ли смяташ да приемеш християнството?

— Размислям. Нека първо да свърша с това.

— Разбира се.

Пит бе опитал да се свърже с Абернати преди малко, но бурята му беше попречила. Пък и вече няма за какво да бързам, каза си той. Всичко свърши. Край.

— Искаш ли пак да видиш снимката му?

— Да.

Тибор задвижи екстензора, извади снимката от кутията и му я подаде.

Пит огледа внимателно сбръчканото, състарено лице на Том Глисън. Окаяник, помисли си той. Може и да е умрял вече. Но нищо не можехме да направим за него. Ами ако?… Ако не беше никакво съвпадение? Ако нещо повече от късмета ни срещна с него? Иронията, която ми хрумна за обожествяването на жертвата на Луфтойфел… Дали причината не бе по-дълбока? Загледа се в очите, някак по-грейнали за миг, тъй като мъжът съзнаваше, че прави някого щастлив, някаква стаена болка върху смръщеното лице, сключените вежди при спомена за изчезналия прекрасен Денвър…

Пит изпи кафето си и върна снимката на Тибор.

— Не ми изглеждаш нещастен — каза Тибор, — че конкуренцията получи онова, което искаше.

Пит помръдна рамене.

— За мен не е от особено значение — отговори той. — В края на краищата, това е само една снимка.

Тибор я постави обратно в кутията.

— Така ли очакваше да изглежда? — попита.

Пит кимна, замисляйки се за лицата, които познаваше.

— До голяма степен. — Взел ли си решение как ще постъпиш?

— Ще свърша добра работа. Знам го.

— Още кафе?

— Благодаря.

Тибор протегна чашата си. Пит я напълни и сипа малко и в своята. После вдигна поглед към звездите и се заслуша в звуците на нощта, вдъхвайки палещия вятър — колко много се беше затоплило! — докато отпиваше от кафето.

— Жалко, че не открих и цигари.

Малоумната продължаваше да стои безмълвно край покрития с прах път, докато изминат хиляда години между изгрева на слънцето и спускането на тъмнината. Знаеше, че е мъртъв, още преди да се приближи гущерът.

— Госпожице.

Тя не го погледна.

— Госпожице, ела с нас.

— Не! — отвърна гневно тя.

— Трупът…

— Не искам!

Присядайки до нея, гущерът продължи кротко:

— Според обичая вероятно имаш право.

Времето се изнизваше. Тя стоеше със затворени очи, за да не вижда, а понеже беше запушила уши с ръцете си, не бе сигурна дали продължава да й говори. Най-накрая той я докосна по рамото.

— Недоразвита си, нали?

— Не.

— И то твърде много, за да схващаш какво ти говоря. Облечен е като ловец, но е старецът, с когото живееше. Човекът плъх. Той е човекът плъх, нали? Маскиран. Защо се беше маскирал? Опитваше се да се измъкне от врагове, така ли? — Гущерът се разсмя дрезгаво и люспите му се размърдаха. — Не му провървя. Размазаха лицето му. Трябваше да го видиш. Само каша и…

Тя скочи и хукна, но се върна за забравената си кукла. Гущерът държеше ухилен куклата и не й я даде, притискайки я към люспестите си гърди. Имитираше я подигравателно.

— Той добър човек! — извика яростно тя, протегнала ръце за куклата, нейната кукла.

— Не, не беше добър човек. Не беше дори добър ловец на плъхове. Много пъти, повече, отколкото знаеш, продаваше стари, съсухрени плъхове на цената на закръглени младоци. Какво правеше, преди да стане ловец на плъхове?

— Бомби — отвърна Алис.

— Твоят татко.

— Да, моят татко.

— Е, след като е бил твой татко, ще ти донесем трупа. Стой тук.

Гущерът се изправи, пусна куклата пред нея и се отдалечи със свойствения си маниер.

Седнала до куклата, тя проследи отдалечаващия се гущер, усещайки рукналите по бузите й сълзи. Знаех, че няма да помогне, помисли си тя. Знаех, че ще го хванат. Може би заради лошите плъхове, вкочанясали и съсухрени… както каза току-що гущерът.

Защо винаги става така, запита се тя. Той ми даде тази кукла преди много време. Сега вече никога нищо няма да ми даде. Никога. Нещо не е както трябва, осъзна тя. Но защо? Хората са тук за известно време и след това, дори да ги обичаш, си отиват, и то завинаги. Никога не се връщат. Никога.