Филип Дик - Бог на гнева

Направихме крачката, помисли си тя. Моят баща и аз… той отвъд видимото, а аз най-после във видимото.

Топлият ден проблясваше около нея и й се струваше, че той също се бе променил завинаги. Какви са тези преображения, запита се тя. Със сигурност ще продължат, със сигурност ще са трайни. Но не можеше да бъде напълно уверена, защото никога не беше изпитвала подобно нещо. Така или иначе, онова, което долавяше навсякъде около себе си, докато се отдалечаваше от озадачените гущери, беше хубаво. Може би, мина й през ума, е от пролетта. Първата пролет след войната. И си каза: проклятието се вдига от всички нас, най-после, както и от мястото, където живеем. Беше й ясно защо.

Доктор Абернати усети угнетеността на света да олеква, но нямаше никакво прозрение защо се случва това. В мига, в който започна, беше тръгнал да се поразходи до пазара и да купи зеленчуци. На връщане се усмихна на себе си, наслаждавайки се на въздуха, който миришеше на — как се казваше по-рано?… Не можеше да си спомни. О, да: озон. Отрицателни йони, мина му през ума. Уханието на нов живот. Свързано с пролетното равноденствие, което зареждаше Земята с енергия от слънчевите изригвалия, от великия източник.

Някъде, помисли си той, се е случило нещо добро и се разпростира. Изумиха го палмовите дървета. Закова се на мястото си, стиснал кошницата с плитка лук и кръмно цвекло. Топлят въздух, палмите… странно, мина му през ума, никога не съм виждал палми наоколо. И суха прашна земя, сякаш съм в Близкия изток. Друг свят. Докосване до друга цялост. Не проумявам, помисли си той. Какво прониква? Сякаш очите ми се отвориха по особен начин.

Вдясно от него няколко души, които също бяха пазарували, бяха насядали покрай пътя, за да отдъхнат. Видя младежи, потънали в прах и потни, но излъчващи нова за него чистота. Симпатично, бузесто, тъмнокосо момиченце беше разкопчало ризката си. Това не го смути — голите му гърдички не го възмутиха. Пелената се е вдигнала, каза си той и отново се запита защо. Сторено добро дело? Едва ли. Не съществуваше подобно нещо. Застанал на място, той се любуваше на младежите, на голотата на момичето, което ни най-малко не се свенеше, независимо че го видя — вторачен в нея християнин.

Сполетяла ни е някаква добрина, реши той. Както беше написал някога Милтън: „От злото се поражда доброта“. Забележи, каза си той, относителното несъответствие на двата термина. Зло е най-силната дума за нещо лошо, а добро — едва превъзхожда своя антипод. Грехопадението на сатаната, грехопадението на човека, разпъването на Христос… от тези ужасни, зловещи деяния е възникнало доброто. След грехопадението, след изгонването от райската градина човек е познал любовта. От триединството на злото най-после е възникнала божествената Света Троица! Хармонията на нещата.

В такъв случай, помисли си той, възможно е светът да се е освободил от своята угнетителна пелена, породена от зловещо деяние… Така или иначе, усещаше разликата. Беше реална.

Кълна се в Бога, че съм някъде в Сирия, мина му през ума. В Близкия изток. Назад във времето, може би… вероятно хиляди години. Оглеждаше се наоколо, вдъхвайки възбудено, поразен.

Вдясно зърна развалини на предвоенна американска пощенска станция.

Древни руини, помисли си той. Античният свят. Прероден по някакъв начин в сегашния. Или съм върнат назад? Не аз, реши той, но то се е пренесло във времето, като през крехка пролука е влязло тук и ни е заляло. Или мен. Може би никой друг не го забелязва. Боже Господи, мина му през ума, също като Пит Сендс и неговите хапове, само че аз не съм вземал нищо. Това, което изпитвам, е нашествие на паранормалното. Това, осъзна той, е видение и трябва да се опитам да го проумея.

Закрачи бавно по осеяното със стърнища кално поле към развалините на малката американска пощенска станция. До неразрушената й стена се излежаваха няколко души, наслаждавайки се на обедната почивка и на слънчевите лъчи. Слънцето! Лъчите му потрепваха от неведомата енергия!

Те не забелязват онова, което виждам аз, реши той. За тях нищо не е по-различно. Каква случка е причината за явлението? Обикновен слънчев ден на света… ако разтълкувам какво виждам като символ: слънчев ден, който показва по възвишен начин свършека на властта на злото, този мрачен владетел? Да, нещо зло е загинало, осъзна доктор Абернати и сърцето му заликува.

Някаква зла субстанция се е превърнала в сянка, помисли си той. Изгубила е по някакъв начин своето превъплъщение. Дали Тибор не е направил снимка на Бога на Гнева и по този начин го е лишил от душа?