Филип Дик - Бог на гнева

— Дъждовни пейзажи?

— Не. Обори. Селски изгледи.

— Добър ли е бил?

— Така ми се струва.

— Защо?

— Рисунките му изглеждат изключително реални.

— Реални в какъв смисъл?

— Така, както нещата наистина изглеждат.

Тибор се засмя.

— Пит — каза той, — съществуват неограничен брой начини да покажеш как изглеждат нещата в действителност. Всеки един от тях е правилен, защото ги показва. Но всеки художник го прави по различен начин. Зависи какво искаш да подчертаеш и как да го постигнеш. Очевидно никога не си рисувал.

— Така е — призна Пит, пренебрегвайки стичащата се във врата му вода и доволен, че е успял да заговори Тибор на тема, която занимаваше съзнанието му.

В този момент му хрумна чудата мисъл.

— Щом е така — изрече внезапно той, — ако… когато открием Луфтойфел, как ще изпълниш поръчката си честно и подходящо, след като съществуват неограничен брой начини, за да го направиш? Да подчертаеш едно нещо, означава да засенчиш друго. Как ще постигнеш истински портрет по този начин?

Тибор тръсна енергично глава.

— Разбра ме погрешно. Съществуват неограничено много начини, но само един е най-добрият.

— Как разбираш кой точно е той? — попита Пит. Тибор не отговори известно време.

— Просто го правиш — отвърна накрая. — Усещаш… че е точният.

— Все пак не мога да разбера.

Тибор отново замълча.

— Нито пък аз — добави той.

В обора имаше слама. Пит разпрегна кравата и тя я замляска. Той затвори вратата. Легна в сламата и се заслуша в дъжда.

Господи! Колко съм уморен! Всички тези безкрайни седмици, помисли си Пит. Не се е обаждал на Абернати, откакто се случи всичко това. Но пък и няма какво ново да му съобщи. Продължавай, каза ми той. Направи така, че Тибор да не узнае. Продължавайте пътуването си. И издирването. Непрекъснато се моля за вас. Лека нощ.

Това беше единственият начин. Беше му напълно ясно. Влажната слама излъчваше сладникав аромат. На един пирон висеше парче вкоравена кожа. През няколко дупки на покрива проникваше дъждовна вода. В един от ъглите бяха струпани ръждясали машинарии. Пит си спомни за бръмбарите и за продължението на Великата К, за авторема и за лъкатушещия път от Шарлотсвил; спомни си за играта на карти с Тибор, Абернати и Люрайн през онази вечер, за внезапното решение на Тибор да приеме вярата им; спомни си за Люрайн; за своето видение на Божеството над куката и за лишения от клепки наблюдател, впил очи в света и във всяка подробност от него; за Луфтойфел, увиснал във въздуха, мрачен, противен във фаталната си безпомощност; за Люрайн…

Осъзна, че беше заспал. Дъждът беше престанал. Чу похъркването на Тибор. Кравата преживяше храната си. Протегна се, почеса се и се надигна.

Тибор наблюдаваше полусенките между проникващите лъчи. Ако не си беше взел обратно ръцете и краката, мина му през ума, никога не бих могъл да убия онзи странен мъж, ловеца, този Джек Шулд. Беше много як. Единствено манипулаторите можеха да свършат работа. Защо ме остави с устройствата, които ми позволят да убивам? В един момент нещата вървяха толкова добре… Изглеждаше, сякаш всичко беше осъществимо, сякаш оставаха само още няколко дни до успешния край на Пътуването. Сякаш много скоро щях да уловя образа и да завърша работата. Имах… надежда. И тогава, тъй неочаквано… отчаяние. Дали не е проява на Бога на Гнева? Може би Пит повдигна основателен въпрос. Какво би трябвало да се подчертае в подобна скица? Дори да ми се случи да зърна лицето му, възможно ли е този път да не съм способен да направя достоверна рисунка? Как бих могъл да запечатам същността на такова същество върху повърхност и в цвят? То… то е отвъд понятността… Липсва ми Тоби. Беше добро куче. Обичах го. Но този окаян безумец… Съжалявам, че го убих. Той не беше виновен, че е луд. Ако бях останал с онези ръце и крака, всичко щеше да е съвършено различно… Може би щях да се откажа и да се върна у дома. В края на краищата, дори не съм сигурен, че бих могъл да рисувам с истински ръце. Господи, ако някога би пожелал да ми ги върнеш, все пак… Не, не мисля, че ще ги имам отново някога… не проумявам. Сгреших, като приех тази поръчка. Вече не съм сигурен. Исках да изобразя онова, което не може да бъде показвано, което не може да бъде проумяно. Непостижима цел. Гордост. Не притежавам нищо друго, освен уменията си. Знам, че съм добър. Те са всичко, което имам, благодарение на тях постигнах много. Бях почувствал по някакъв начин, че е повече от достатъчно не само за да бъда равностоен на пълноценен човек, но да надмина останалите хора, да надмина човешкото дори. Исках всички бъдещи поколения от поклонници да видят творението ми и да разберат. Исках да съзрат със страхопочитание не Бога на Гнева, а майсторството на Тибор Макмастърс. Исках тяхното благоговение, тяхното удивление, тяхното възхищение — преклонението им. Исках обожествяване чрез изкуството ми, сега го разбирам. Моята гордост ме поведе по целия този път. А ето че не знам как да постъпя. Да продължавам, да продължавам, разбира се. Трябва да го направя. Изобщо не съм допускал, че нещата ще се развият по този начин.