Филип Дик - Бог на гнева

Измъкна един шиш от огъня и му го подаде. Пит облиза пръстите си, за да не се опари, и го пое. Месото беше добро, сочно. Понечи да попита от какво е, но се отказа. Един ловец винаги може да намери нещо добро за ядене. Това му беше достатъчно.

Мъжът се хранеше с необичайна предпазливост и щом огледа лицето му, Пит разбра причината: долната му устна беше разцепена дълбоко.

— Да — измърмори ловецът, — кръвта би могла да те заблуди — отчасти от устата ми и отчасти от една неотдавнашна рана върху главата ми, която отново се отвори. Затова нося шлем. — Той го потупа. — Добра работа свърши. Спаси ме да не направи черепа ми на каша.

— А как успя да се измъкнеш от нея? — попита Пит.

— О, нямаше особени проблеми — отвърна ловецът. — Изплъзнах се още докато ме вмъкваше вътре. Вече бях развил черепния й болт почти докрай. Казах само едно врътване и наистина толкова беше достатъчно. С пръсти. Престо! — Той щракна с пръсти и напъха още едно парче месо в устата си. — Така тя се стовари надолу, а аз се измъкнах нагоре. Това беше всичко. Жалко. Но пък й предоставих всички шансове. Знаеш го, нали?

— Беше напълно лоялен с нея — потвърди Пит, довършвайки шиша, и насочи очи към останалите, които продължаваха да цвърчат.

Мъжът му подаде нов.

И ръцете му са все така уверени, помисли си Пит, поемайки месото. Вещина, умение, нерви като платинени жици, стави като зъбчати колела и сачмени лагери от неръждаема стомана. Ловкост, смелост — ето това е необходимо, за да си ловец. Но притежава също така и непоколебимост. Състрадание. Колко от нас биха посмели да се противопоставят на нещо, което иска да ни налапа?

— След като се махнах от онова място — продължи ловецът, — поех отново пътя си, доволен да разбера, че си имал благоразумието да се отдалечиш.

О, боже мой, помисли си Пит. Надявам се наистина да е бил в безсъзнание, а не само да го твърди. Ами ако ме е чул как предлагам на К да вземе него вместо мен? Но тогава аз действително си помислих, че е мъртъв. Просто го казах. Така че дори да ме е чул, би трябвало да знае каква е причината. Но можех да му го разправя сега, за да се направя на добър, макар че не това имах предвид, когато го казах. От друга страна, ако го е чул, значи наистина е много благороден мъж, за да ми е простил, което означава, че се преструва, че не го е чул и че аз никога няма да разбера. О, Боже мой! А сега аз тук нагъвам неговите шишове.

— Какво стана с велосипеда ти? — попита ловецът.

— Авторемът го превърна в прътове за подскачане — отвърна Пит.

Ловецът се усмихна.

— Нищо чудно — каза той. — Изпортят ли се веднъж чарковете им, вършат невероятни проклетии. Но ти носиш нещо, което нямаше преди това. Наистина ли е изпълнил както трябва някаква поръчка, преди да съсипе велосипеда ти?

— Чужда поръчка — отговори Пит. Но и тя беше твърде закъсняла.

— Какво ще правиш с цялата тази смазка?

— Ще я занеса на един човек, който сигурно се нуждае от нея — обясни Пит, припомняйки си твърдението на К, че ловецът преследва Тибор.

По всяка вероятност беше дезинформация. И все пак…

Напълни устата си, за да не изтърси нещо, без да е помислил поне десетина секунди.

Защо му е все пак да търси Тибор, зачуди се той. Какво би могъл да иска от него? С какво Тибор заслужава да бъде преследван? От другиго, освен от мен?…

След като се нахраниха, Пит реши, че трябва да предложи на мъжа една от останалите си цигари. Направи го и взе една за себе си. Запалиха ги с главня от огъня и се изтегнаха върху камъните, пушейки и отдъхвайки.

— Не знам — каза Пит — доколко е уместен въпросът ми. Затова те моля да ме извиниш, ако съм неучтив. Не срещам много ловци, за да съм наясно с етикета. Просто се питах: преследваш ли нещо или някого в момента, или си в почивка?

— О, в момента преследвам — отвърна мъжът. — Търся един дребен фокомелус, наречен Тибор Макмастърс. Мисля, че в момента следата е доста прясна.

— Наистина ли? — възкликна Пит, подръпвайки от цигарата, поставил ръка под главата си и загледан към звездите. — Какво е сторил?

— О, нищо, нищо все още. Не е особено важен. Част от един по-мащабен замисъл.

— О. — Сега какво да кажа, запита се Пит. И продължи: — Между другото, името ми е Пит. Пит Сендс.

— Знам.

— Забравих да се представя по-рано, а… ти знаеш? Откъде?

— Защото познавам всички в Шарлотсвил, Юта — т.е. всеки, който има някаква връзка с Тибор Макмастърс. Малко градче е. Не сте кой знае колко много там.

— Добра работа — каза Пит, имайки усещането, че някакви безболезнено забити в плътта му шипове започват да му причиняват болки. — Твоят работодател трябва да е изразходвал много усилия и средства. Би било по-лесно да се свържеш с този човек в самия град.