Филип Дик - Бог на гнева

Усети хладно, влажно докосване по врата си, някаква козина. То застана до него и облиза бузата му.

— Тоби! Тоби…

Беше кучето, което му бе дал гущерът. Преди известно време избяга и той беше решил, че се е върнало при предишните си господари. Зърна очертаната му на фона на небето муцуна, провисналия език, белите зъби, сякаш се хилеше.

— Значи все пак остана при мен — промълви Тибор. — Нямам с какво да те нахраня. Надявам се, че сам ще си намериш нещо. Остани при мен. Свий се и заспивай до мен. Моля те. Аз ще ти говоря, Тоби. Добро куче, добро куче… Съжалявам, че не мога да те погаля. В тази тъмнина може да не преценя и да ти строша главата. Все пак остани. Остани…

Ако изкарам нощта, помисли си той… ако издържа, ще е благодарение на теб.

— Някой ден ще те възнаградя — обеща на кучето, което се размърда от категоричния му тон. — Ще спася живота ти. Ако спасиш моя, ако съм жив, докато пристигне помощ — обещавам! Ако все още съм жив, когато някога изпаднеш в беда, ще чуеш рев, търкаляне и аз ще се появя! Навсякъде ще се разлетят листа и прах и ти ще знаеш, че пристигам, където и да се намирам в този момент, за да ти се притека на помощ! Грохотът и тътенът на твоето избавление ще ужаси всеки! Ще те защитавам, ще те обичам, точно както сега ти ми помагаш да изкарам тази нощ. Това е моето свещено, тържествено обещание пред самия Бог.

Кучето заудря с опашка.

Пит Сендс крачеше под лунната светлина през потъналата в мрак равнина между коловозите от кравешката каручка, поспирайки от време на време, за да се увери, че все още ги има. Не би трябвало да е на открито след мръкване. Разумно бе да намери някакъв подслон и да поспи. Но пък трябваше да се отдалечи, колкото е възможно повече от умопомрачения авторем. Може би вече съм достатъчно надалеч. Сега обаче се чувствам уязвим, незащитен. Какво равно и пусто място. Преди да се смрачи, в далечината се виждаха дървета. Все още му се струваше, че крачи към тях. Десният коловоз нещо лъкатуши. Без смазка това колело може да се е строшило. Той дали е добре? Бедрото ми е натъртено. А си изгубих и шапката. Сега темето ми ще изгори и ще се олющи. И пак ще изгори. И пак ще се олющи. Никога не потъмнява… Как ли се оправя Тибор? Колко здрави са ръчните му хващачи? Чудя се. Дали би могъл да се защити? И коляното ме боли. Поне този проблем той няма да има никога. Животът би бил далеч по-семпъл, ако Луфтойфел бе проявил благоприличието да умре навреме. Всички го знаеха. Сега обаче… Какво ще направи, ако той действително се появи? Ами ако гали кученца и раздава бонбонки на дечурлигата? Ако има съпруга и десетина дечица, които го обичат? Ако… По дяволите! Прекалено много „ако“. Какво би казала Люрайн? Не знам какво би казала Люрайн… Накъде води този проклет коловоз?

Клекна и заоглежда земята. Беше покрита с дребни камъни и следи не се забелязваха. Изправи се, разкърши рамене и продължи. Нямаше причина да сменя посоката. Засега ще продължи направо.

Проверяваше от време на време пътя, но той беше все така грапав и каменист. Ще трябва да огледам по-внимателно сутринта, реши Пит.

Крачейки нататък, забеляза някаква светлинка да блещука отляво, точно зад ръба на купчина камъни. Продължи още малко и светлината се засили, докато се превърна в малък огън на открито. Наблизо се открои самотен силует, някакво същество със странно заострена глава. Беше застанало на колене и вниманието му очевидно беше насочено към пламъците.

Пит забави крачка и се втренчи в разкрилата се гледка. След малко при един полъх на вятъра усети тръпчива миризма и устата му се напълни със слюнка. Отдавна не бе хапвал нищо.

Остана доста време на мястото си, след което тръгна към огъня, пристъпвайки бавно и предпазливо. Щом се приближи, зърна блещукането на метален шлем. Беше със заострен връх, който не можеше да забрави лесно. Огледа лицето под него. Да, нямаше никаква грешка.

Той пристъпи по-уверено.

— Ловецо! — възкликна той. — Ти си същият. Нали? Там, при Великата К…

Мъжът се разсмя бурно, от което пламъците потрепнаха.

— Да, да! Идвай и сядай! Не обичам да вечерям сам.

Пит свали торбата си и се отпусна до нея от другата страна на огъня.

— Бях готов да се закълна, че си мъртъв — каза той. — Всичката тази кръв. Нали накуцваше. Мислех, че те е убила. А когато те повлече навътре… Сигурен бях, че с теб е свършено.

Мъжът кимна, докато обръщаше кокалените шишове, на които бяха набодени късове месо.

— Разбирам, че си се заблудил — отвърна той. — Вземи!