Филип Дик - Бог на гнева

— Не мисля, че съм в състояние да спра човек като теб.

— Не това попитах.

— Знам.

По дяволите! Би ми се искало точно в този момент да разговарям с Абернати, помисли Пит. Но няма никакъв начин да се свържа. А и той не би ми дал истински отговор. Този път трябва да решавам сам за себе си. На Тибор не бива да бъде позволено да се срещне с Луфтойфел. Трябва да съществува начин. Ще имам време да открия начин. А след това ще оставя Шулд да свърши работата вместо мен. Сега не мога да отговоря нищо друго, освен:

— Добре, Джек. Ще съдействам.

— Добре — отвърна Шулд. — Знаех, че ще го направиш.

Усети яката му ръка да стисва рамото му за миг. И в същия момент се почувства заобиколен от камъните и звездите.

Денят се разливаше върху света. Ето там: въпросителни изчуруликвания на птици, отначало нерешителни, но все по-пронизителни. Малко по-нататък: роса като дъх върху стъкло, който след миг вече е изчезнал. Ивици всевъзможни цветове върху източния хоризонт, които избледняват, избледняват до синьо. Тук: сякаш полуразтопена восъчна кукла, Тибор се е отпуснал в рухналата каручка, а до него вирналото уши куче оглежда света наоколо.

Последвалата прозявка, премигване, размърдването на паметта. Тибор сви и отпусна раменните си мускули. Изометрични упражнения. Изпъване. Свиване. Отпускане.

— Добро утро, Тоби. Още един ден. През този всичко ще стане ясно, предполагам. Ти си добро куче. Дяволски добро. Най-доброто куче, което познавам. Сега можеш да слезеш от каручката. Хвани си закуска, ако знаеш как. Боя се, че това е единственият начин да си я осигуриш.

Тоби скочи долу, облекчи се до едно дърво, обиколи каручката и подуши земята. Тибор включи екстензора и се зае с простичкия си тоалет.

Вероятно би трябвало да опитам отново с биволския рог, веднага, мина му през ума. Но се страхувам да го направя. Наистина ме е страх. Това е последната ми надежда. Ако нищо не се получи, не ми остава друго.

Колеба се дълго време. Огледа небето, дърветата.

Синята сойка? Това ли е, което търся, запита се той. Дори не знам какво търся. Предполагам, че все още не съм се събудил напълно. Тоби се насочи към храсталака. Дали ще го видя пак? Може вече да не съм жив, когато се върне. Никой не знае какво… Стига! Добре. Чаша кафе би свършила много добра работа. Прекрасна работа. Една последна чаша… Добре! Ще пробвам с рога.

Вдигна го, включи го и извика:

— Хей! Тук е Тибор Макмастърс. Претърпях авария. Каручката ми е неподвижна. Не мога да се помръдна. Ако някой ме чува, нуждая се от помощ. Чувате ли ме? Можете ли да ми помогнете? Има ли някой наоколо?

Нищо. Изчака петнайсетина минути и опита отново. И отново нищо.

Още три опита. Измина повече от час. Тоби се върна, обсъди нещо с кравата и се изтегна на сянка.

Едва чут… Вик ли беше? Или изпукване в ушите? Смесица от надежда, страх и неясни шумове? Писък на животно?

Изби го пот, напрегнат да чуе нещо на фона на обичайните звуци, заслушан отново да го долови.

Тоби излая.

Тибор се извърна и видя, че кучето се е изправило и гледа нататък към пътя с наострени уши и напрегнато тяло.

Включи рога и отново го надигна.

— Хей! Хей! Насам! Насам! В капан съм! В една строшена каручка! Тук е Тибор Макмастърс! Преживях авария! Чувате ли ме?

— Да! — Думата отекна между хълмовете. — Пристигаме!

Тибор започна да се смее. Очите му се навлажниха. Изхлипа. В същия момент му се стори, че зърна синята сойка да отлита сред дърветата. Но не беше сигурен.

— Ще довършим това Пътуване, Тоби — каза той. — Мисля, че ще се справим.

Изминаха още десетина минути, преди Пит Сендс и Джек Шулд да се появят иззад завоя, та да може да ги види. Тоби присви уши, ръмжейки, и заотстъпва към каручката.

— Всичко е наред, Тоби — успокои го Тибор. — Познавам единия. Тук е заради християнските си задължения. Да бъде самарянин на разположение и да поглежда през рамото ми назад. И аз имам нужда от него. Цената е добра, каквато и да е.

— Тибор! — извика Пит. — Ранен ли си?

— Не, само каручката се развали — отвърна безръкият. — Изхвърча колелото й.

Те се приближиха.

— Виждам колелото — каза Пит и погледна към спътника си. — Това е Джек Шулд. Вчера го срещнах по пътя. Това е Тибор Макмастърс, Джек, велик художник.

Тибор кима.

— Не мога да подам ръка — каза той.

Шулд се усмихна.

— Ще ти услужа с моята — отвърна. — Ще нагласим това колело за нула време. Пит има смазка.

Шулд отиде до колелото, вдигна го от храсталака, където беше паднало, и го затъркаля към каручката.