Филип Дик - Бог на гнева

Чевръст е, помисли си Тибор. Всички познавачи на движенията на необезобразените положително биха били единодушни по този въпрос. Какво ли иска?

Тоби заръмжа, щом Шулд приближи колелото до предната част на каручката.

— Марш, Тоби! Сега се дръпни! Те ми помагат — нареди Тибор.

Кучето се отдалечи на около дузина крачки и седна, като продължи да наблюдава. Пит донесе смазката.

— Ще трябва да повдигнем каручката — рече той. — Чудя се…

— Аз ще я вдигна — каза Шулд.

Докато двамата работеха, Тибор се обади:

— Предполагам, че би трябвало да попитам накъде сте тръгнали?

Пит го погледна и се усмихна. След което въздъхна.

— Сам знаеш — отвърна той. — Ти пое по-рано, защото не искаше да те придружа. Така. Но аз трябваше да те последвам поради вероятността от подобни произшествия.

Той посочи каручката.

— Добре — примири се Тибор. — Добре. Както се оказва, не съм неблагодарен. Слава богу, че се появихте.

— Мога ли да го считам за намек, че съм добре дошъл за нормалния ход на Пътуването?

Тибор се разсмя.

— Нека го формулираме, че вече не бих се противопоставил на присъствието ти.

— Предполагам, че това е достатъчно.

Пит отново се зае с работата си.

— Как се срещнахте с господин Шулд?

— Той ме избави при сблъсъка ми с продължението на Великата К.

— Тъкмо навреме.

Шулд се разсмя, а Тибор подскочи, щом мъжът приклекна под каручката и я изправи върху раменете си.

— Джек Шулд наистина е сръчен — добави той. — Да, несъмнено е така. Сега го нагласи на главината, Пит.

Предполагам, би трябвало да съм доволен, че отново има хора около мен, помисли си Тибор, след всичко преживяно напоследък. И все пак…

— Готово — каза Пит. — Вече можеш да пускаш.

Шулд отпусна каручката и се измъкна изпод нея. Пит започна да затяга главината.

— Безкрайно съм задължен — рече Тибор.

— Дреболия — отвърна Шулд. — Радвам се, че успях да помогна… Приятелят ти ми каза, че си на Пътуване.

— Точно така. В рамките на една поръчка…

— Да, той ми каза и за това. Тръгнал си да зърнеш дъртия Луфтойфел за твоята фреска. Достоен проект, бих казал. Предполагам, че си на прав път.

— Знаеш ли нещо за него?

— Така мисля. Известно ти е, че непрекъснато се разпространяват слухове. Много пътувам. Чувам какви ли не работи. Някои твърдят, че това на север е неговият град… Не, не би могъл да го видиш оттук. Но продължавай по този път и ще стигнеш до едно селище. То било, казват.

— Вярваш ли на тези слухове?

Шулд потърка тъмната си брадичка и погледът му стана някак разсеян.

— Бих казал, че шансовете са доста добри — отвърна той. — Да. Предполагам, че бих могъл да го открия там.

— Не вярвам вече да използва истинското си име — предположи Тибор. — Вероятно е приел нова самоличност.

Шулд кимна.

— Чувам, че случаят е точно такъв.

— Знаеш ли го?

— Името ли? Не. Самоличността? Така мисля. Чувал съм, че сега е ветеринар и е превърнал в свой дом реконструирано противоатомно убежище, където живее с някакво слабоумно момиче.

— Това място в самия град ли е?

— Не. На известно разстояние от града. Казват, че е лесно да го подминеш.

Пит въздъхна и се изправи. Вдигна купчина листа и започна да изтрива ръцете си. Накрая ги избърса в панталоните си.

— Готово — каза той. — Сега, ако бутнем, а ти накараш кравата да тегли, ще можем да те изтикаме обратно на пътя. И ще разберем дали държи здраво. Ще ми помогнеш ли, Джек?

Шулд заобиколи каручката откъм задната страна.

— Така, готов ли си? — попита Пит.

— Готов съм.

— Бутай!

— Давай! — извика Тибор.

Каручката изскрибуца, подскочи напред, назад, пак напред, още напред покрай канавката, пое по наклона и се заизкачва. След около минута застана отново на пътя.

— Пробвай я сега — предложи Пит. — Виж как се движи по равното.

Тибор потегли.

— По-добре — обяви той. — Усещам разликата. Много по-добре.

— Чудесно.

И те продължиха по пътя — нагоре, надолу и заобикаляйки хълмовете.

— Колко надалеч отиваш? — обърна се Тибор към Шулд.

— Доста далеч — отговори той. — Минавам през онзи град, за който говорихме. Дотам можем да вървим заедно.

— Да. Мислиш ли, че ще имаш време, за да ми покажеш мястото?

— На Луфтойфел. Със сигурност. Ще се опитам. Ще ти покажа къде предполагам, че е. Разбираш ли, искам да помогна.

— Това наистина ще е съществена помощ — каза Тибор. — Кога, смяташ, ще стигнем?

— Вероятно утре по някое време.

Тибор кимна.