Филип Дик - Бог на гнева

— … за смъртта на един човек. Пит, това изобщо не ми харесва.

— Тогава предложи нещо друго, сър.

— Можеш ли да се махнеш от този Шулд? Двамата с Тибор не можете ли да се измъкнете през нощта? Да продължите сами?

— Много е късно. Тибор няма да се съгласи, ако не му представя неопровержима причина, а аз не мога. Той вярва, че Шулд би могъл да му покаже неговия човек. А и съм сигурен, че не бихме успели да се измъкнем. Шулд постоянно е нащрек. Той е ловец.

— Мислиш ли, че би могъл да предупредиш Луфтойфел, щом пристигнете?

— Не — отвърна Пит, — не и след като уредих нещата така, че Тибор изобщо да не го види или само да го зърне, без да разбере кой е той. Не предполагах, че ще го възприемеш по този начин.

— Опитвам се да те предпазя от съучастие в грях.

— Не го схващам така.

— … при това най-вероятно смъртен.

— Надявам се, не. Вероятно ще трябва да действам по усет. Ще те държа в течение какво се случва.

— Почакай, Пит! Чуй ме! Опитай се да намериш начин да се разделите с този Шулд колкото е възможно по-бързо. Ако не беше той, ти дори нямаше да се доближиш до Луфтойфел. Ти не си отговорен за действията на Шулд, само ако не си в състояние да им попречиш активно или самият ти не се разграничиш от тях. Както морално, така и практически ще си много по-добре далеч от него. Махай се! Махни се от него!

— И да оставя Тибор?

— Не, вземи Тибор със себе си.

— Пряко желанието му? Предлагаш ми да го отвлека? Последва мълчание, нарушавано единствено от тихите атмосферни смущения.

— Не знам как да те посъветвам да постъпиш — каза накрая Абернати. — Това е твой проблем. Но трябва да потърсиш начин.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Пит. — Но няма да бъде много лесно.

— Ще продължа да се моля — добави доктор Абернати. — Кога ще ми се обадиш пак?

— Утре вечер, предполагам. Вероятно няма да съм в състояние да го направя през деня.

— Добре. Ще чакам. Лека нощ.

— Лека нощ.

Атмосферните смущения отстъпиха място на цвъртенето на щурците. Пит започна да демонтира радиостанцията.

— Тибор — каза Шулд, докато разравяше огъня, — Тибор Макмастърс по пътя си към безсмъртието.

— Ъ? — смотолеви Тибор.

Беше се загледал в пламъците, зърнал образа на едно момиче на име Фей Блейн, което някога беше изключително мило с него. Ако Той ми беше оставил ръцете и краката, мислеше си хромият, можех да се върна при нея и да й призная какво изпитвам. Можех да я прегърна, да прокарам пръсти през косата й, да я извая като скулптор. Мисля, че би ми позволила. Щях да съм като другите мъже. Аз…

— Ъ?

— Безсмъртие — повтори Шулд. — По-добро дори от потомството, защото един родител може да бъде разочарован, наранен, доведен до отчаяние от потомъка си. А рисуването е „внук на природата и родственик с Бога“.

— Не разбирам — отвърна Тибор.

— Макар поетът да е свободен като художника в измислянето на своите фантазии, за хората те не са така въздействащи като рисунките — обясни Шулд. — Независимо че поетът също може да описва със слово форми, действия и места, художникът борави с буквалното подобие на нещата, за да ги изобрази. Кажи ми сега кое съответства повече на реалния човек: името или образът му. Името на човека е различно в различните страни, но образа му може да промени единствено смъртта.

— Струва ми се, че разбирам какво искаш да кажеш — отговори Тибор.

— „… А това е достоверно познание и точно копие на естеството.“ Написал го е Леонардо да Винчи в един от своите бележници. Звучи достоверно. И е напълно подходящо за настоящия случай. Ти ще бъдеш запомнен, Тибор Макмастърс, не заради някакви сополанчета, които пълзят към хоризонта на вечността със смътните разновидности на собствената ти ДНК, а благодарение на това, че си успял да създадеш образ — безсмъртното подобие на една конкретна форма. Така ще станеш баща на изображение, по-велико от самата природа, тъй като е божествено. Ти си избран измежду всички човеци за тази проява на безсмъртието.

Тибор се усмихна.

— С твърде голяма отговорност съм натоварен — отвърна той.

— Много си скромен — продължи Шулд, — а и прекалено наивен. Да не мислиш, че си избран, само защото си бил най-добрият художник в града, когато на Служителите на Гнева им е дотрябвала фреска? Има и нещо друго. Би ли повярвал, че Шарлотсвил, Юта е бил избран да приюти фреската, преди да стане твой град? Би ли повярвал, че твоят град е бил избран, защото ти си най-великият жив художник?

Тибор се извърна и се вторачи в него.