Филип Дик - Бог на гнева

Пит вдигна торбата си и напусна полянката.

При това, продължи да разсъждава той, докато вървеше, къде е тази Caritas, която се предполага да съблюдавам? Нещо не я забелязвам наоколо. Мога ли да обичам Карлтън Луфтойфел, или когото и да било, на основание, че това, което представлява и което е сторил, няма никакво значение? Че единствено фактът на съществуването му е достатъчен да се превърне в цел за стрелата на това чувство? Това действително би било богоподобно и е, предполагам, същността на идеала, че би трябвало да се стремим да постигнем великата любов. Не знам. Имало е мигове, когато съм се чувствал така, колкото и да са били кратки. Какво се крие в сърцевината им? Вероятно биохимия. Търсенето на върховни каузи е наистина невъзможно дирене. Помня онзи ден с Люрайн. „Какво е ein Todesstachel?“, попита тя и аз й казах за жилото на смъртта след което, о, Боже, го усетих да ме пронизва отстрани като метална кука, усуквайки се, теглейки, мятайки тялото ми в мъчителен Totentanz 42 42 Мъртвешки танц (нем.). — Б.ред. из цялата стая, а Люрайн се мъчеше да ме обуздае, а след това онзи прът от земята до небето, до Личностите, след това тримата, които ме държаха и очите, които съзряха, о, Люрайн, сърцевината на моето дирене и твоя въпрос тук, там и навсякъде, нестихващата болка, пронизала радостта, която е отвъд и се раздухва, докато убива сърцето на гората и нощта, о, Всеки, аз съм тук, не поисках, но наистина…

Видя осветените от огъня силуети на Шулд и Тибор. Двамата се смееха и изглеждаха доволни, което би трябвало да е добре. Усети нещо да побутва крака му. Погледна надолу и разбра, че е Тоби. Посегна да потупа вирнатата му глава.

Алис държеше куклата, като й тананикаше и я люлееше, поклащайки се напред-назад върху краката си. Коридорът плавно се спускаше пред нея. Приклекна и постави куклата върху камиончето. Побутна го леко и то се плъзна надолу през тунела. Разсмя се, докато скоростта му се увеличаваше. Играчката се блъсна в стената и се преобърна. Тя се разкрещя:

— Не! Не! Не! Не!

Изтича до нея и вдигна куклата.

— Не — каза тя. — Бъде наред.

Изправи камиончето и отново намести куклата.

— Сега! — каза и пак го блъсна.

Смехът й последва отдалечаващата се играчка, която заобикаляше струпаните из коридора препятствия, докато стигна до щайга, пълна с пластмасови плочи. Щом се блъсна в нея, куклата отлетя на няколко крачки и главата й се откъсна, а торсът продължи да подскача надолу по коридора.

— Не! Не!

Грабна задъхана тялото на куклата и започна да търси главата й.

— Бъде наред — повтори Алис, докато се мъчеше да я напъха на мястото й. — Бъде наред.

Но тъй като не успя да я намести, стиснала двете части, хукна към затворената врата и я отвори.

— Тати! — каза тя. — Тати! Тати поправи!

Стаята беше празна, потънала в мрак и безпорядък. Качи се на неоправеното легло и седна по средата.

— Отишъл — установи тя, полюшвайки куклата в пазвата си. — Бъде наред. Моля бъде наред.

Държеше главата на мястото й, наблюдавайки я с премрежените си от безмълвно потеклите сълзи очи. Стаята около нея тънеше в плътен мрак.

Кравата дремеше, провесила глава до дървото, за което беше завързана. Тибор размишляваше в каручката: къде тогава е въодушевлението? Моята мечта, същността на моя шедьовър, творението на живота ми е почти на една крачка. Бих бил далеч по-радостен, ако Той не ми се беше появявал и не беше извършвал нещата, които извърши. Сега, когато съм сигурен, че ще го изобразя чрез моето изкуство, пейзажът на моята радост се раздвоява и ме прави не така мрачен като безмълвна къща, но тъй объркан, а животът ми се разраства и съзрява до точката на взривяване, обзет от страх и амбиция, които единствено ми останаха. „В гърдите ти ту камък, ту звезда“ — да, трябва да опитам. Само че, само че сега ще е по-трудно, отколкото предполагах. Дано ми останат сили, дано ми останат…

— Пит — обърна се той към приближаващия се към огъня мъж, зад когото подтичваше, размахал опашка, Тоби. — Как мина разходката?

— Приятно — отвърна Пит. — Прекрасна вечер.

— Мисля, че е останало малко вино — каза Шулд. — Защо да не пийнем по една глътка, та да се свърши?

— Добре. Давай.

Ловецът подаде бутилката.

— Последното вино — обяви той, мятайки празната бутилка през рамо към дърветата. — Не остана и никакъв хляб. Колко време имаме до деня, в който последният от вас ще се наложи да го произнесе, Пит? Какво те накара да избереш кариерата, която избра, в тези времена?