Филип Дик - Бог на гнева

Пит въздъхна, приседна и се зачете в статия за лечението на рака.

От дълбините на ямата се надигна леко жужене, което бързо се превърна в рев, съпроводен от неравномерни удари и трошенето на метал. Миг по-късно чу елеваторът да се издига със скрибуцане нагоре.

— Услуга с максимална ефективност! — изрева гласът. — Изчакайте да получите изделието!

Пит се изправи и се дръпна встрани от отверстието на шахтата. Една след друга изскочиха три скоби, всяка стиснала лъскаво велосипедче с три колела.

— По дяволите! — извика Пит. — Унищожил си велосипеда ми!

Скобите се поколебаха и замряха.

— Клиентът не е удовлетворен? — запита тих, заплашителен глас.

— Ами… велосипедчетата са красиви — заизвърта Пит. — Наистина майсторска работа. Всеки може да го види. Само че на мен ми трябва само един, голям… и с две колелета — предно и задно.

— Добре. Изчакай монтажа!

— Докато се занимаваш с това — добави Пит, — би ли могъл да ми кажеш какво се случи, когато Тибор Макмастърс дойде тук?

Трите велосипедчета отново потънаха надолу и шумовете се подновиха. Над тях се извиси гласът:

— Дребният фок ми остави поръчка, но не се върна да си я получи, нито пък за аборта! Ето! — От отвора излетя картонена кутия със смазка и тупна близо до краката му. — Това е неговата поръчка! Ако искаш, предай му я сам… и го извести, че не се нуждая от клиенти като него!

Пит вдигна кутията и продължи да отстъпва, докато шумовете под краката му продължаваха да се засилват заплашително и гръмовито, така че земята започна да се тресе от вибрациите.

— Поръчката ти вече е изпълнена! — затътна авторемът. — Стой на мястото си!

Пит се обърна и хукна, препъвайки се из гъсталака.

Някаква сянка помрачи небето и той се хвърли върху осеяната със ситни камъни земя, покрил глава с ръце.

Отгоре му заваляха погопрътове за подскачане 36 36 Pogo stick (англ.) — прът с прикачена в долния край пружина и две стъпала, застаналият върху които може да се придвижва с подскачане. — Б.пр. .

Тибор наблюдаваше преобличането на деня във вечерни дрехи и спускането на мрака над околността. Как беше онова тъжно малко стихотворение? „Вечер“ на Рилке:

Той знае как се чувствам, каза си Тибор, никому ненужен, загубил всяка надежда за непостижимата вечност, объркан, самотен, уплашен. Ако можех веднага да се превърна в камък и звезди, бих го сторил. Богът на Гнева ми даде крака и ръце. И отново ми ги отне. Наистина ли се случи? Да, случи се. Сигурен съм. Защо ми даде крайници, след като не успях да ги задържа? Би било чудесно просто да подържа нещо и да го докосвам известно време. Стори ми се садистично, но сега си мисля, че християнската версия е мазохистична. Да насочиш срещу себе си всички злини, което е не по-малко противно в края на краищата. Той обича всички безгранично, някак си неумолимо. Но създаде хора, които не можеха да преживеят живота си, без да го наранят. Нуждаеше се от нещо болезнено, за да го обича. Те и двамата са болни. Трябва да бъдат. Колко ужасно се чувствам, колко незначителен. Все пак не ми се умира. Но се боя да използвам отново биволския рог. Особено в тази тъмнина. Не се знае какво би могло да го чуе и да се появи — веднага.

Тибор захлипа. Звуците на нощта — цвъртене, бръмчене, сухото скриптене на клоните по кората на стволовете — бяха сподавени от хлипането му.

Усети сътресение, съпроводено от скрибуцане, щом някакво допълнително бреме се стовари върху каручката му. О, господи! Какво е това, стресна се Тибор. Абсолютно безпомощен съм. Ще лежа тук, а то ще ме изяде. Толкова тъмно е, че дори не знам накъде да протегна екстензора си, за да се защитя. Някъде зад мене и се приближава…