Филип Дик - Бог на гнева

Той замълча. Беше заложил рисковано. Всичко на една-единствена карта.

— Признавам, че съм притеснена — промълви Великата К. — Способността на фокомелуса… дори той, лишеният от крайници, успя да се измъкне от мен. Че част от мен, протегната върху света, беше унищожена по негово желание. Бях сраснала с нея. А той продължи. Безпрепятствено.

— Това никога не би могло да се случи в старите времена — каза Пит. — По онова време ти беше всемогъща.

— Трудно ми е да си спомня.

— Ти може да не си спомняш. Но аз помня. — В същия момент той успя да изтръгне едната си ръка. — По дяволите — извика Пит, — пусни ме да си вървя.

— Нека опитам — чу той глас до себе си, кротък човешки глас.

Извърна се рязко и видя изправено човешко същество в оръфана сиво-кафява униформа и метален шлем с гребен като френските шлемове от времето на Първата световна война. Изумен, Пит не изрече нито дума, докато униформеният мъж изваждаше от една кожена торбичка малък сърповиден гаечен ключ. Нагласи го върху един болт в черепа на женското продължение и започна енергично да го развива.

— Ръждясал е — установи мъжът и продължи. — Но все пак тя по-скоро ще те освободи, отколкото да ме кара да я разглобя. Нали така, Велика К?

Той се разсмя с мощен, енергичен смях. Мъжки смях. Мъж в разцвета на силите си.

— Убий я — каза Пит.

— Не. Тя е жива и иска да продължи да живее. Не се налага да я убивам, за да я накарам да те освободи. — Униформеният почука с гаечния ключ по металната глава на продължението. — Още едно мръдване — предупреди я той — и банката ти със селеноидни комутатори ще изгори от късо съединение. Вече изгуби едно продължение днес. Можеш ли да си позволиш да изгубиш още едно? Не смятам. Не може да са ти останали много.

— Нека помисля за момент — помоли Великата К.

Мъжът издърпа ръкав и погледна ръчния си часовник…

— Шейсет секунди — отвърна той. — След което отново започвам да развивам.

— Ловецо — каза Великата К, — ще ме разрушиш.

— Тогава го пусни — отвърна униформеният.

— Но…

— Пусни го.

— Ще стана посмешище за целия цивилизован свят.

— Няма никакъв цивилизован свят — каза униформеният. — Само ние сме. А аз имам гаечен ключ. Намерих го в едно противовъздушно скривалище преди една седмица и оттогава…

Той отново посегна към болта.

Продължението на Великата К пусна и другата ръка на Пит, събра двете си ръце, повдигна ги и ги стовари върху униформения. От удара мъжът отлетя като цепеница, срина се на известно разстояние в разкривена поза и се опита да се надигне на колене. От устата му бликна кръв. За миг изглеждаше така, като че ли се моли. Но в следващия рухна с лице върху буренака пред него. Гаечният ключ остана да лежи, където го беше изпуснал.

— Мъртъв е — съобщи продължението.

— Не.

Пит се отпусна на едно коляно над човека. Кръвта се просмукваше в дрехите му, попивайки бързо в грубата материя.

— Вземи го вместо мен — каза Пит на продължението, докато отстъпваше назад извън обсега му.

Продължението беше право.

— Не харесвам ловци — отвърна Великата К. — Изсушават хидроксида в бернитиума в моите батерии, а ако това ти се струва смешно, би трябвало да опиташ някой път.

— Кой беше той? — попита Пит. — Какво ловуваше?

— Урода без крайници, който мина преди теб. Беше му възложен, за което щеше да му се заплати. На всички ловци се плаща. Те не действат по убеждение.

— Кой му плащаше?

— Кой знае кой му плащаше? Плащаха му, това е всичко. Продължавайки да отстъпва, Пит каза:

— Това излишно убийство. Не мога да го понеса. Толкова малко хора останаха.

И той побягна.

Тя не го последва.

Поглеждайки назад, той видя как продължението влачи тялото на ловеца към пещерата. Да се нахрани с него дори така, дори с липсващата по-голяма част от живота му. Да се нахрани с остатъците от живот: клетъчната дейност, която все още не беше прекъснала. Ужасно, помисли си той и потръпна. И продължи да тича.

Той се опита да ме спаси, мина му бегла мисъл.

Защо?

Събрал длани във фуния, Пит изкрещя към Великата К:

— Никога не съм чувал за Алберт Айнщайн.

Изчака, но отговор не последва. След напрегната пауза той продължи.

Като въртеше бързо педалите, преследван от образите на Великата К и на ловеца, Пит се отдалечаваше по лъкатушещия между скалистите хълмове път. След като подмина една стръмна канара, пред него изникнаха няколко дребни, движещи се фигури, които препречваха пътя по-нататък.