Филип Дик - Бог на гнева

— Мога да ти цитирам от Библията — добави Пит и усети, че целият е плувнал в пот от страх.

Искаше да се измъкне, да препусне с яките си крака. Но тя продължаваше да го държи. Сграбчила го така, сякаш животът й зависеше от думите му, от нейните думи и от всичко, което се случваше. Да, помисли си той. Нейният живот е буквално това. Защото трябва да лови душите на живи създания. Не физическа енергия е онова, към което се стреми и което й е необходимо: тя изсмуква духовна енергия от цялостните нервни системи на своите жертви. Онези, които се приближат твърде много до нея.

Черните хлапета сигурно са дребни рибки, мина му през ума. Не си заслужава да си губи времето с тях. Животът им е твърде несъстоятелен.

Ограничените умове са винаги в безопасност, каза си.

— Нито един жив варварин — обяви Великата К — не е чувал за Алберт Айнщайн. Той не би трябвало да бъде забравен. Той създаде модерния свят, ако го датираме от…

— Казах ти — прекъсна я Пит, — че знам кой е д-р Айнщайн. — Дали не го беше чула? Заговори с по-силен глас: — Отлично познавам името.

— Моля?

Беше оглушала частично и не го беше чула. Или пък вече беше забравила. По-скоро второто.

„Забравила.“ Вероятно би могъл да се възползва от това отвратително заболяване.

— Не отговори на третия ми въпрос — заяви високо и непоколебимо Пит.

— На третия ти въпрос? — в тона й прозвуча обърканост. — Какъв беше въпросът?

— Не съществува никакво правило, че трябва да повтарям въпроса.

— Какво казах? — попита Великата К.

— Извъртя нещата, без да отговориш. Издаде безсмислено бръмчене и хриптене. Нещо като изтрита лента.

— Случва ми се — призна тя и мощното ръкостискане поотслабна.

Съвсем леко. Но той долови истинската й, несъмнена грохналост. Неумението й да се справи в трудна ситуация. Силата, която притежаваше, сега изтичаше, фазирана по неподходящ начин.

— Ти си — продължи храбро той, — тази, която си забравила д-р Айнщайн. Какво помниш, ако изобщо си спомняш нещо? Кажи ми. Слушам те.

— Той имаше единна полева теория.

— Изложи я.

— Аз…

Ръкостискането отново стана по-яко. Сякаш беше събрала всичките си сили, напрегната да се справи с необичайната ситуация. Не й допадаше, че плячката поема инициативата.

Мога да я разубедя, помисли си Пит, защото отдавна съм придобил йезуитска школовка. Моята религия сега ми помага. В едно необичайно, но рисковано място и време. Толкова за онези, които твърдят, че теологията е празна работа от практическа гледна точка. „Родените някога“, както се изрази преди години Уилям Джеймс. В друг един свят.

— Нека да дефинираме какво е човек — започна Пит. — Нека първо се опитаме да го опишем като пакет от инфрабиологичи процеси, които…

Ръкостискането щеше да премаже пръстите му. Очевидно беше избрал погрешен подход.

— Пусни ме да си вървя — помоли Пит.

— Както се казва в песента на Боб Дилън — отвърна Великата К. — Аз й давам мисълта си, а тя иска душата ми. Аз искам твоята жизненост. Ти се разхождаш по земята, докато аз си седя тук, самотна и куха от глад. Не съм се хранила от месеци. Много си ми необходим. — Тя го задърпа и след няколко крачки Пит видя пещерата да зейва пред него. — Обичам те — добави тя.

— Наричаш това, което вършиш, любов?

— Е, както казва Оскар Уайлд: „Всеки обича онова, което обича.“ Това напълно се отнася за мен. — В същия момент тя се сепна, сякаш някъде дълбоко в сложните й устройства се беше случило нещо. — Цяла банка с памет току-що се включи — обяви тя с механичния си, беззвучен глас. — Знам онова стихотворение. „Видях аз вечността онази нощ.“ Хенри Воан 34 34 Хенри Воан (1622–1695) — английски поет. — Б.пр. . Заглавието му е „Свят“. Седемнайсети век, англичанин! Тъй че на нищо не можеш да ме научиш. Просто трябва да се задействат банките си с памет. Някои от тях все още са блокирали. Много съжалявам.

И тя го повлече към ямата.

— Мога да ги ремонтирам — предложи Пит.

За негово изумление тя спря. За момент женското продължение престана да го тегли като закачена на въдица риба по океанското дъно.

— Не — отсече накрая. Непоколебимо. — Ако влезеш там вътре, ще ме нараниш.

— Аз човек ли съм? — попита Пит.

— Да — отвърна неохотно Великата К.

— Един човек не притежава ли достойнство? Кажи ми къде другаде във вселената съществува достойнство, освен у човека. — Усети, че доводът му подейства. И то точно навреме, слава Богу. — На небето? — продължи той. — Погледни и ми кажи дали виждаш достойнство сред растенията и океаните. Можеш да разровиш цялата Земя, но в края на краищата пак ще опреш до мен.