Филип Дик - Бог на гнева

Странно, мина му през ума. Боим се единствено за нашето малко градче, без да ни е грижа за евентуална победа на Бога на Гнева тук, в останалия свят. Мислим единствено за собствената си ограничена околност. Ето какво се е случило с нас след войната, осъзна Пит. Хоризонтите ни са се смалили. Мирогледът ни се е свил. Като възрастни жени сме, ровим в прахта с ревматични пръсти. Стържейки в един и същ ограничен периметър какво препитание бихме могли да открием. Ето, аз съм тук и ме е страх. Искам да се върна в Шарлотсвил, а вероятно и хромият изпитва същото. Окаяни и изтощени странници, копнеещи да се завърнат в родната земя.

Към него се приближи женска фигура, пристъпваща с протегнати ръце босонога върху безплодната земя.

Продължението на Великата К.

— Чувал ли си за Алберт Айнщайн? — попита женското продължение на Великия компютър и го сграбчи в желязно ръкостискане, обвило ръцете му с металните си длани.

— Относителността — отвърна Пит. — Теорията на…

— Да слезем долу, където можем да я обсъдим — прекъсна го продължението, теглейки го към себе си.

— О, не — възпротиви се той.

Цял живот се беше наслушал на истории за разрушената, полужива конструкция. В детството си се боеше от нея, ужасявайки се от момента на срещата. Ето че беше дошъл.

— Не можеш да ме принудиш да сляза долу — продължи той и си помисли за киселинната вана, в която попадаха жертвите й.

Не и мен, каза си той и се напрегна да измъкне дланите си, влагайки всичките си сили, за да издърпа пръсти от ръкостискането й.

— Задай ми въпрос — настоя продължението, без да престане да го привлича към себе си.

Пит мимо волята си пристъпи няколко крачки.

— Добре — съгласи се с дрезгав глас той. — Минавал ли е наскоро един фокомелус в малка каручка?

— Това първият ти въпрос ли е? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Това е единственият ми въпрос. Не ми се разиграват игрички с теб. Игрите ти са разрушителни и ужасни. Те убиват хора. Знам за теб.

Как ли, учуди се той, се е измъкнал Тибор от нея? А може да не се е измъкнал. Може да е умрял в мрака долу сред свистящата във ваната киселина.

Кой е скалъпил това устройство в онези далечни времена, запита се Пит. Никой не знаеше. Вероятно дори Великата К. Злонамереното създание, конструирало цистерната с киселина, вероятно първо е загинало в нея. При тази мисъл го обзе още по-силен страх. Облада го целия. Какво е отгледала земята за толкова малко години, мина му през ума. Такива метастази на ужаса.

— Да — отвърна Великата К. — Един фокомелус мина неотдавна оттук и застреля един от амбулаторните членове в черепната ми кухина. Уцели го и той умря.

— Но ти имаш и други — отвърна, задъхвайки се Пит. — Като този, дето ме стиска в момента. Имаш много такива. Някой ден обаче някой човек или може би не човек, все едно, някой ще мине насам и ще сложи точка на съществуването ти. Бих искал да мога да го направя.

— Това вторият ти въпрос ли е? — попита тя. — Дали най-накрая няма да дойде някой и да ме разруши?

— Това не беше въпрос — сопна се Пит.

Това е убеждение, помисли си той. Благочестива вяра, че злините умират.

Великата К продължи:

— Веднъж Алберт Айнщайн дойде тук, за да се консултира с мен.

— Това е лъжа — отвърна Пит. — Той е умрял много години, преди да бъдеш създадена. Това е мегаломанска самозаблуда. Ти си строшена и ръждясала. Вече не можеш да осъществяваш реални желания. Ти си безумна. — Той продължи с презрителен и присмехулен тон: — Прекалено си стара. Прекалено мъртва. Останала е само частица, само искрица от теб. Защо живееш извън реалния живот? Ненавиждаш ли го? На това ли те научиха?

— Искам да оцелея — отвърна имитацията на женската фигура, продължавайки да го стиска в металната си хватка. С мрачна настойчивост.

— Слушай! — продължи Пит. — Мога да те науча нещо. За да отговаряш по-добре на въпросите. Едно стихотворение. Не съм сигурен дали ще мога да си го спомня съвсем дословно, но ще успея приблизително. „Видях аз вечността по̀ онзи ден.“

Или беше нощ, поколеба се той. Всъщност какво ли знаеше Великата К. С положителност нищо за поезия. Беше прекалено злонамерена, за да се занимава със стихове. Всяка строфа би загинала в нея, удушена от мрачната неприязън.

— „Видях аз вечността онази нощ“ — коригира се той и спря.

— Това ли е всичко? — попита настойчиво Великата К.

— Има още. Опитвам се да си го спомня.

— Има ли рима?

— Не.

— Значи не е стихотворение — отсече Великата К и го повлече след себе си към сумрачната пещера, вход към огромната, ерозирала купчина в недрата й.