Филип Дик - Бог на гнева

Освен това истински мистичните преживявания променяха очевидеца. Както бе отбелязал Уилям Джеймс 32 32 Уилям Джеймс (1842–1910) — американски философ и психолог. — Б.пр. в друг един свят и в друго едно време.

Той ми даде липсващите ми части, помисли си Тибор. Крака, ръце, след което отново ми ги отне. Как е възможно божество да постъпва така? Казано простичко, това си беше садизъм. Да имаш ръце, да си като всеки друг. А не един пън в кравешка каручка. Бих могъл да се затичам, помисли си той. През крайбрежната океанска вода. А с ръцете си можех да майсторя всевъзможни предмети… като си помисля само колко добре бих рисувал. Причината за повечето от творческите ми ограничения произтича от този проклет апарат, който се налага да използвам. Можех да бъда много повече.

Дали ще се върне чудноватата синя сойка? Ако беше проявление на Deus Irae, вероятно не.

В такъв случай, зачуди се той, как би трябвало да постъпя?

Никак. Ами да, може да изкрещи в биволския си рог. За проба измъкна рога, щракна бутона и обяви гръмогласно:

— Чуйте всички! Чуйте всички! Тибор Макмастърс е попаднал в капан върху хълма и всеки момент ще умре. Можете ли да ми помогнете? Някой чува ли това?

Изключи рога и постоя известно време. Нищо друго не можеше да направи. Абсолютно нищо.

Сви се в каручката и зачака.

— Припомнете си — говореше на децата Пит Сендс. — Виждали ли сте хром човек в каручка, теглена от крава? Бихте го запомнили, нали? Вчера късно следобед. Спомнихте ли си?

Той огледа лицата им, опитвайки се да подразбере нещо. Нещо, което те не искаха той да узнае.

Може да са го убили, предположи Пит.

— Ще ви дам награда, ако ми кажете — продължи той, докато бъркаше в джоба на палтото си. — Ето, твърд като скала бонбон от чиста бяла захар.

Протегна бонбона към детската тайфа, която го заобикаляше, но никой не посегна към него. Вирнали тъмните си личица, те го наблюдаваха безмълвни, сякаш любопитни да разберат какво възнамерява да направи.

Най-накрая едно дребосъче посегна към бонбона. Пит му го подаде. Хлапакът го взе, без да промълви нито дума, след което се измъкна назад от кръга. Избяга заедно с бонбона.

— Аз съм негов приятел — каза Пит, жестикулирайки. — Опитвам се да го намеря, за да му помогна. Тук пътищата са много тежки. Може да се умори или кравата му да падне… може би лежи някъде край пътя — мъртъв или умиращ.

Някои от хлапаците се ухилиха.

— Знаем те кой си — разпищяха се те. — Ти си марионетка на доктор Абернати и вярваш в стария Господ. А хромият ни припомни нашия катехизис.

— Към Бога на Гнева? — попита Пит.

— По-добре да повярваш — изкрещяха две от по-големите хлапета. — Той живее тук, не като стареца на кръста.

— Това е ваше мнение — отвърна Пит. — Аз съм на друго. Познавам стария Бог, както го наричате, от много години.

— Но не той причини войната.

Хлапетата продължаваха да се хилят.

— Той направи повече — обясни Пит. — Създаде вселената и всичко в нея. Всички ние дължим съществуването си на него. И от време на време той се намесва в нашия живот, за да ни помогне. Може да спаси всеки от нас и всички ни… или ако реши, че така трябва, да ни остави да тънем в грях и поквара. Това ли предпочитате? Надявам се, не — заради спасението на вашите вечни души.

Усети, че го обзема гняв. Хлапаците го дразнеха. Но пък те бяха единствените, които можеха да му кажат дали Тибор беше минал от тук.

— Ние се прекланяме пред този, който може да направи всичко, което си поиска — изписка едно от хлапетата.

Останалите моментално се присъединиха:

— Да-а-а, прекланяме се пред този, който може да направи всичко, абсолютно всичко, което си поиска.

— Вие сте филотани — каза Пит.

— Какво е това, господин човек?

— Такива, които обичат смъртта. Прекланяте се на един, който се опита да сложи край на нашия живот. Великата ерес на съвременния свят. Много благодаря.

Той се отдалечи с бърза крачка, превил рамене под тежката си торба, на колкото е възможно по-голямо разстояние от хлапетата. Подигравките им постепенно заглъхнаха и накрая стихнаха окончателно.

Добре. Вече беше сам.

Приклекна, отвори торбата и зарови в нея, докато напипа захранваната с батерия радиостанция. Извади я, нагласи я на тънките стойки, напъха слушалката в ухото си и включи предавателя.

— Доктор Абернати — каза той в микрофона. — Докладва Пит Сендс.

— Казвай, Пит — прозвуча гласът на доктор Абернати в ухото му.