Филип Дик - Бог на гнева

— Ти не си важен. Но твоето Пътуване е важно. Възнамеряваш да ме откриеш и да ме убиеш.

— Не! — изкрещя Тибор. — Само да те фотографирам!

Той грабна крайчето на отпечатъка и го издърпа от съпротивляващата се фотокамера.

Снимката показваше съвършено ясно гневното, неистово лице. Без каквато и да било възможност за недоверие.

Беше Карлтън Луфтойфел. Човекът, когото търсеше. Човекът, който се намираше в другия край на неговото един-бог-знае-колко-дълго Пътуване.

Което беше приключило.

— Смяташ да я използваш ли? — поинтересува се Deus Irae. — Тази снимка? Не, не я харесвам.

Брадичката му потрепна… и отпечатъкът в дясната ръка на Тибор се сгърчи, от него се надигна струйка дим и снимката бавно се посипа върху земята под формата на пепел.

— А моите ръце и крака? — попита задъхан Тибор.

— И те са мои.

Богът на Гнева се вторачи в него и Тибор усети, че се издига като парцалива кукла. След което се тръсна върху задника си на седалката в каручката. И в същия момент краката, стъпалата, ръцете, дланите — всичко изчезна. Отново беше без крайници. Седеше върху седалката, задъхвайки се от ярост. За няколко секунди беше като всеки друг. Това беше върховен момент за Тибор: възмездие за цял един живот, преживян в безпомощност.

— Господи — успя само да промълви той.

— Виждаш ли? — попита Богът на Гнева. — Разбираш ли какво мога да направя?

— Да — отвърна с дрезгав глас Тибор.

— Ще прекратиш ли Пътуването си?

— Аз… — Тибор се поколеба. — Не — отвърна след малко той. — Не още. Птицата каза…

— Аз бях тази птица. Знам какво съм казал. — Богът все пак се поукроти за миг. — Птицата те доведе по-близо до мен, достатъчно близо, за да мога сам да те поздравя, както исках да постъпя. Както трябваше да постъпя. Аз разполагам с две тела. Едното, което виждаш в момента. То е вечно, неразрушимо, както тялото, с което Христос се появил след възкресението. Когато го срещнал Тимоти и мушнал ръка в утробата на Христос.

— Отстрани — каза Тибор. — Докоснал го отстрани. И бил Тома.

Богът на Гнева притъмня като облак и чертите му започнаха да стават прозрачни.

— Вече видя този облик — каза той. — Това тяло. Но има и друго тяло, физическо, което остарява и се руши… тленно тяло, както казва Павел. Него не бива да откриеш.

— Мислиш, че ще го разруша ли? — попита Тибор.

— Да.

Лицето се стопи, едва успяло да изрече последната дума. Небето, отново синьо, се извиси като празен, заоблен свод, издигнат от гиганти — или от богове. От някакъв много древен, ранен геологически период, може би камбрийския.

След миг Тибор пусна револвера. Седнал в каручката, беше го стискал зад себе си. Какво ли би се случило, запита се той, ако се бях опитал да го убия? Нищо, отговори си сам. Тялото, в което го видях, несъмнено е такова, каквото твърди, че е: проява на нещо неразрушимо.

Никога дори не бих опитал, осъзна той. Беше само блъф. Но Богът на Гнева не го знаеше. Освен, разбира се, ако беше всемогъщ, за какъвто смятаха своя Бог християните.

Какво, за Бога, би станало, ако го бях убил, запита се той. Как би се чувствал светът без него… толкова малко неща, за които да се заловиш, бяха останали на този свят.

Така или иначе, копелето се измъкна, призна Тибор. Така че не се наложи. Поне не този път. Бих го убил при определени обстоятелства, осъзна неочаквано той. Но какви? Притвори очи, разтърка ги с ръчните си екстензори и почеса носа си. Ако се беше опитал да ме разруши? Не непременно. Трябваше да има нещо общо с обърканото съзнание на Луфтойфел, отколкото с някакви външни обстоятелства. Богът на Гнева притежаваше самоличност. Той не беше стихия. Понякога полагаше усилия за доброто на човека, но по време на войната буквално беше унищожил човечеството. Трябваше да бъде умилостивен.

Там беше ключът. Понякога Богът на Гнева вършеше добро; в други случаи зло. Бих могъл да го убия, ако действа злоумишлено… но ако върши добро, дори с цената на живота си бих го направил.

Грандиозно, помисли си. Гордост, високомерие. Синдромът на възгордяването. Не е за мен, реши той. Винаги съм бил в ниското. Някой друг, като Ли Харви Осуалд например, да се занимава с едрите убийства. Които действително имаха някакво значение.

Той въздъхна. Е, така беше. Но това беше нещо специално. През всичките си години като Служител на Гнева не беше се домогвал до мистично откровение, не бе откривал истински Бога по никакъв начин. Беше като да разбереш, че Хайдн е бил жена. Просто е невъзможно да го пренебрегнеш, след като веднъж се е случило.