Филип Дик - Бог на гнева

— Измъкни ме — извика той.

Кравата извърна глава и го изгледа въпросително. Той я шибна яростно с псевдокамшика си. Кравата измуча и се опита да пристъпи напред. Предната ос се заби дълбоко в пръстта и каручката отново се закова на място. Единственото, което ми остава, е да чакам, осъзна Тибор. Ако птицата не се върне и не доведе някого със себе си, аз съм мъртъв. В това обикновено място. Пропътувах целия този път, за да умра тук. И Богът на Гнева никога няма да бъде намерен… поне не от мен.

А сега какво? — запита се той. Погледна часовника си. Сочеше девет и половина. Ако изобщо дойдат, ще са тук към единайсет, прецени Тибор. Ако не пристигнат до тогава…

Тогава, помисли си той, се отказвам.

— Би ми се искало да видя герион — изрече на висок глас, сякаш говореше на кравата.

Може би трябва да те пусна да си вървиш. Не, ако наистина дойдат да ми помогнат, ще ми трябваш.

— Краво, краво — зарецитира той. — Аз и ти.

Искаше му се да каже цялото стихотворение на Джеймс Стивънс, но не го помнеше нататък. Гледаме се в очите? Не беше ли така?

Колко банално, помисли си той.

Странно, мина му през ума, че в решителни моменти човек не намира упование в истинската поезия, а в посредствено стихоплетство. „Щом онзи съдия велик накрая въздаде,/ той не отсъжда по това дали си победил, или загубил,/ а по това как си участвал в играта.“ Ето това е, каза си той. Няма нищо по-добро от голямата поезия.

Аз играх играта с достойнство и талант, успокои се Тибор.

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са ездачи — изрецетира отново на висок глас той.

Само неговото дишане и това на кравата нарушаваха тишината. Животното продължаваше да се напряга да достигне близките и тлъсти бурени.

— Гладна си — каза й той.

И аз съм гладен, мина му през ума. Така ще умрем и двамата, продължи да нашепва мисълта му, от жажда и глад. Ще пием урината си, за да останем живи известно време. Но и това няма да помогне.

Животът ми зависи от едно създание, достатъчно малко, за да го побера в дланта си, помисли си. Някаква сойка мутант… а сойките са известни с това, че са лъжливи и крадливи. Сойка е равносилно на престъпник. Не можеше ли да бъде поне дрозд?

Спомни си за нещо, което го беше измъчвало години наред. Образът на някакво създание, сравнително дребно, обрасло с козина животинче. То седеше безмълвно и самотно в своята дупка и майстореше весели и сложни причудливи предмети, които, след като станеха достатъчно на брой, отнасяше до близкия път. Там си правеше магазин и подреждаше произведенията си от двете страни на пътя. Стоеше безмълвно по цял ден в очакване на случаен минувач, който да си купи някое от произведените от него неща. Времето отминаваше, следобедът помръкваше във вечер и над света се спускаше мрак. Но съществото не беше успяло да продаде нито едно от изделията си. Най-накрая, безмълвно и покорно, то прибираше своите причудливи предмети и ги отнасяше, неуспяло, но без да се оплаква. Но неуспехът му беше абсолютен, независимо че настъпваше бавно и безмълвно. Както и той сега седеше в очакване. И той като създанието щеше да очаква до безкрайност. Над света щеше да се спусне мрак, а на другата сутрин щеше да се развидели. Отново и отново. Докато най-накрая нямаше да се събуди под лъчите на слънцето. И вече нямаше да има безмълвна надежда, а само едно отпуснато върху седалката на каручката тяло. Все пак накрая трябва да освободя кравата, каза си той. Но ще я задържа, докато мога. Успокояващо е да виждаш друго създание, мина му през ума. Поне докато не е започнало да страда.

А дали страда, запита се. Не, ти не разбираш. За теб това е само момент на неподвижност, но ти нямаш понятие какво означава неподвижността.

— Повелителю на Гнева — изрече на висок глас той началото на познатата му литургия. — Ела при мен. Бичувай ме и ме отведи със себе си в Страната. Постави ме сред редиците на Великия цветар. — Изчака с притворени очи. Не последва никакъв отговор. — С мен ли си? — попита. — Повелителю, ти, който си сторил толкова много и който контролираш цялото страдание. Избави ме от настоящите ми страдания. Ти направи всичко това да се случи. Ти си отговорен за моите мъки. Избави ме от тях, тъй като само ти можеш да го сториш, Deus Irae.

Отново замълча в очакване. И отново не последва отговор — нито във външния свят около него, нито във вътрешното царство на съзнанието му.

Ще се обърна, — не, не ще се обърна, а ще се помоля — на стария Бог да се появи, каза си. Рухналата, атрофирала религия на нашите предци.