Филип Дик - Бог на гнева

— Заради изродите, които се раждат — обясни птицата. — Такива като теб, ако нямаш нищо против, че го казвам. В Ню Брънсуик биха предпочели да няма никакви раждания, отколкото да гъмжи от отвратителни, уродливи мутанти около тях.

— Вероятно ще ме изхвърлят, още щом ме зърнат — предположи Тибор.

— Напълно възможно — съгласи се птицата.

И полетя над хълмистия склон към долината под тях.

Докато се спускаха, птицата продължи да разказва за странните и ужасни — но и удивителни мутанти, които се бяха родили в района през последните няколко години. Тибор едва успяваше да я слуша. От грубото друсане на каручката с блокиралото й предно дясно колело се чувстваше много зле. Притворил очи, той се опитваше да превъзмогне болките, молейки се да престане да му се повдига. Причината отчасти, призна си, е страхът… собственият ми страх да се покажа в Ню Брънсуик, където не съм бил никога. Как ли ще се почувствам, заобиколен от чужденци? Ами ако не мога да ги разбирам и те не могат да ме разбират? Ню Брънсуик, каза си той. Може да намери някого, който знае немски език. Това би свършило работа, ако езикът не се беше развил (или западнал) прекомерно много.

Синята сойка чуруликаше весело, описвайки всевъзможните мутанти, които беше срещала през живота си.

— … а някои с едно-единствено око в центъра на главата. Мисля, че се нарича циклопизъм. Други се раждат с напукана и съсухрена кожа, цялата покрита с тъмна, груба козина. Имаше едно бебе, на което пръстите растяха от кръста и нямаше никакви ръце — също като теб. Нито пък крака. Само щръкнали от гръдния кош пръсти. Научих, че е живяло почти цяла година.

— Можеше ли да помръдва пръстите си? — попита Тибор.

— От време на време правеше неприлични жестове. Но никой не беше сигурен, че ги показва умишлено.

Тибор се поизправи от сгърчената си поза.

— Имаше ли и други разновидности, които да си спомняш? — От време на време темата на разговора му ставаше болезнено интригуваща, вероятно заради собствените му проблеми. — Срещат ли се гериони? Някаква разновидност на „три в едно“?

— Виждала съм герион „три в едно“ — потвърди птицата. — Но не в Ню Брънсуик. По на север, където радиацията е била по-силна. А веднъж видях човешки щраус… с издължени вретеновидни крака, покрито с пера тяло и дълъг врат около…

— Достатъчно — прекъсна я Тибор, почувствал се твърде зле, за да продължи да слуша.

Птицата се изкиска.

— Нека ти разкажа за най-интересното, което съм виждала във всички места, които съм посещавала. Представляваше външен мозък, който стоеше в кофа или буркан, но продължаваше да функционира, с плътна обвивка за защита от атмосферата и за да не изтече кръвта. Собственикът му трябваше постоянно да внимава да не получи травма. Живя много дълго, но целият му живот премина в…

— Стига — настоя Тибор.

Гаденето му беше станало по-силно от болезненото любопитство. Той отново притвори очи и се отпусна върху облегалката зад себе си.

Продължиха, без да разговарят.

Изведнъж огромното предно дясно колело на каручката се откачи. Търкулна се настрани и изчезна надолу по склона. Каручката рязко спря и кравата се закова на място, усетила, че товарът й внезапно се е увеличил неимоверно.

Тибор не помръдваше онемял.

— С това за мен всичко приключи.

Беше го очаквал през целия си живот и особено по време на настоящото му Пътуване. Опасностите се бяха превърнали в пряк вход към реалността. Ирационалният допреди миг страх се беше въплътил в действителност. Облада го животински ужас, като че ли беше попаднал в капан, който беше захапал крака му — ако имаше крак. Животното прегризва лапата си, мина му ужасяваща мисъл, за да се освободи. Но аз не мога да направя абсолютно нищо. Нямам дори крак, за да го прегриза. Не мога да направя нищо, за да се спася.

— Ще ти помогна — каза птицата. — Само че… — тя се спусна и кацна на рамото на Тибор. — Ти си единственият, който ме разбира. Напиши бележка, а аз ще я отнеса.

Тибор измъкна бележник от черна кожа и химикалка с предния си десен екстензор и написа: „Аз, Тибор Макмастърс, хром, не мога да се придвижа в развалената си каручка. Последвайте птицата“.

— Добре — рече той.

Сгъна листчето и го подаде. Синята сойка го грабна с клюна си, издигна се в затопления утринен въздух и отлетя към долината под тях и нейните човешки — или почти човешки — обитатели.

Тишина.

Може би повече няма да помръдна оттук, помисли Тибор. Това ще е гробът ми. Лобното място на амбициите ми. Или по-скоро на амбициите на други, които те се опитаха да осъществят чрез мен. Да, и на моите амбиции, призна си той. Не трябваше да идвам тук. Знаех за дебнещите ме опасности, но въпреки това тръгнах. Следователно вината е моя. Да стигна дотук и да умра, толкова близо до това, което търся. Ако там действително беше точното място, където трябваше да пристигне.