Филип Дик - Бог на гнева

Портативен радиоапарат с липсваща антена.

Боклуци. Нищо, което да заслужава внимание. Продължи с каручката напред, сръгвайки кравата. Тя размаха опашка, извърна възмутено глава назад и едва тогава пристъпи по-близо до гнусната, гниеща пещера.

Също като сврака, мина му през ума. Червеят беше събирал всичко, което блещука. И нищо, което да си заслужава. Колко ли време се бе усуквал тук, за да пази ръждясващите боклуци? Сигурно години. От края на войната.

Забеляза още отпадъци. Градинска мотика. Огромен картонен постер на Че Гевара, изпокъсан и изпоплескан от липса на грижи. Магнетофон без захранване и без ролки. Напълно разнебитена електрическа пишеща машина „Ъндъруд“. Кухненски съдове. Сплескана котешка клетка, чиито телени стени напомняха градинска ограда с шипове. Диван с избеляла дамаска. Пепелник за под. Купчина списания „Таим“.

И това беше всичко. С това се изчерпваха скъпоценностите на червея. И с една пружина за легло. Дори без матрака, а само стърчащите метални пружини.

Въздъхна, силно разочарован. Поне червеят беше мъртъв, огромният тъмен червей, който беше живял в тази пещера и беше защитавал „безценните“ си придобивки.

Птицата, която пееше химни, прелетя над клоните на близките дървета. Направи кръг и кацна, приковала очи в него. Въпросително.

— Виждаш какво сторих — каза с дрезгав глас Тибор.

Трупът на червея беше започнал да се вмирисва.

— Виждам — отвърна птицата.

— Сега мога да те разбера — каза Тибор. — Не само отделни фрагменти…

— Защото потопи ръка в екскретите на червея — рече птицата. — Вече можеш да разбираш всички птици, не само мен. А аз мога да ти кажа всичко, което искаш да узнаеш.

— Познаваш ли ме? — изненада се Тибор.

— Да — отвърна птицата и подскочи върху по-нисък, поздрав клон. — Ти си Макмастърс Тибор.

— Обратно — каза той. — Тибор е първото ми име, а Макмастърс второто. Просто ги размени.

— Добре — съгласи се птицата. — Ти си на Пътуване, за да откриеш Бога на Гнева и да нарисуваш приликата му. Благородна поръчка, господин Тибор.

— Макмастърс — поправи я Тибор.

— Да — съгласи се птицата. — Както кажеш. Попитай ме дали знам къде можеш да го намериш.

— Знаеш ли къде е? — запита Тибор и сърцето в гърдите му отново се сви, сякаш притиснат от някаква хладна тежест, която му причини болка. Възможността да намери Deus Irae сега го вцепени. Изглежда присъствието му беше реално, а не вероятно.

— Знам — отговори спокойно птицата. — Не е далеч оттук. Мога лесно да те заведа, ако желаеш.

— Аз… не знам — отвърна Тибор. — Ще трябва да…

И млъкна, потънал в размисъл. Може би трябва да се върна, мина му през ума. Всъщност може би стигнах прекалено далеч. Имаше няколко опита да ме убият… може би трябва да обърна внимание на намеците. Може би реалността се опитва да ми подскаже нещо.

Чакай, каза все така замислен на себе си той, без да отговори на птицата.

— Нека ти съобщя още нещо — рече птицата. — Някой те преследва. Пит. Така му е името.

— Все още? — отвърна Тибор. Не се изненада, а изпита само някаква смътна тревога. — Защо? — попита той. — За какво?

— Не мога да определя — отговори замислено птицата. — Мисля, че скоро сам ще разбереш. Така или иначе, не иска да ти стори нищо лошо, както се казва. Според теб защо, господин Тибор? Можеш ли да ми кажеш?

— Можеш ли да ми кажеш — продължи Тибор — какво ще се случи, ако срещна случайно Бога на Гнева? Ще ме убие ли, или ще се опита ли изобщо да ме убие някак?

— Най-напред няма да разбере кой си и защо си го открил — обясни птицата. — Приеми го от мен, господин Тибор. Той вече не допуска, че — как да се изразя? — че някой все още го преследва с лоши намерения. Твърде много години изминаха.

— Предполагам — рече Тибор. И пое дълбоко въздух, за да се ободри. — Той къде е? — запита на глас. — Поведи ме в тази посока, но много бавно.

— На сто мили на север оттук — отвърна птицата. — Ще намериш или него, или някого, който прилича на него… Не съм сигурна кое точно?

— Защо не можеш да кажеш? — попита Тибор. — Мислех, че знаеш всичко.

Слабият интелект на птицата го разстрои. Потопих устни в слузта на червея, помисли си той, и неколкократно се спасих от опасности, но каква полза от това? Почти никаква, осъзна Тибор. Една птица, която говори едва-едва… която отчасти знае нещо.

Също като мен, мина му през ума. Всички ние знаем по малко. Може би ако успея да добавя онова, което знае птицата, към това, което зная аз… sui generis 27 27 Sui generis (лат.) — своего рода. — Б.пр. . Мога да опитам.