Филип Дик - Бог на гнева

— Как изглежда? — попита той птицата.

— Доста зле — отвърна тя.

— Как?

— Има лош дъх — бе отговорът. — Зъбите му са изпопадали и жълти. Раменете му са приведени и е стар и дебел. Така трябва да нарисуваш твоя стенопис.

— Разбирам — каза Тибор.

Значи така. Богът на Гнева също беше подвластен на тленната разруха като всеки друг. Изведнъж беше станал прекалено много човек. С какво би могло да помогне това на фреската?

— И нищо възвишено ли няма в него? — продължи Тибор.

— Може би имам предвид друг човек — рече птицата. — Не, в него няма нищо възвишено. Съжалявам, че го казвам.

— Господи — промълви опечален Тибор.

— Както вече казах — добави птицата, — може би наистина имам предвид друг човек. Предлагам ти сам да го огледаш продължително и внимателно и да разчиташ на собствените си представи, а не на казаното от мен.

— Може би така ще направя — измърмори Тибор.

Все още се чувстваше потиснат. Твърде много му се бе струпало и още твърде много му предстоеше. По-добре да обърне каручката и да се върне. Досега имаше късмет. Но късметът му вероятно се беше изчерпал. Все пак не можеше вечно да рискува.

— Мислиш, че късметът ти те е изоставил? — каза схватливо птицата. — Мога да те уверя, че не е. Това го знам със сигурност. Всичко ще бъде наред, довери ми се.

— Как мога да ти се доверя, щом дори не знаеш дали е той?

— Хм-м-м — отвърна кимайки птицата. — Разбирам какво имаш предвид. Но продължавам да държа на това, което вече казах: късметът ти не те е изоставил, ни най-малко. Довери ми се, че поне това знам със сигурност.

— Що за птица си? — попита Тибор.

— Синя сойка.

— Може ли да се разчита на сините сойки?

— До голяма степен — потвърди птицата. — Общо взето.

— Ти да не си изключението, което потвърждава правилото? — усъмни се Тибор.

— Не. — Птицата подскочи от клончето и прехвръкна, за да кацне на рамото му. — Обмисли следното — продължи тя. — На кого другиго би могъл да разчиташ, ако не можеш или не разчиташ на мен? Дълги години те чаках да се появиш. Отдавна знам, че ще пристигнеш по този път, а когато чух твоите химни, се преизпълних с радост. Ти затова ме чу, докато пееше щастливите си песни. Особено ми харесва „Старата стотица“. Всъщност тя ми е любимата. Та не смяташ ли, че трябва да ми се довериш?

— Със сигурност човек би трябвало да се довери на птица, която пее химни — изрече на висок глас Тибор.

— И тъкмо аз съм тази птица.

Сойката литна във въздуха и всяко нейно перце потрепваше от нескрито нетърпение. Каква красива и голяма синьо-бяла птица, помисли си Тибор, докато я наблюдаваше да се издига. Сигурен съм, че мога да й се доверя, а и нямам никаква алтернатива. Може би ще се наложи да посетя много места, да се срещна с много хора, които не са Deus Irae, преди да открия изумителния, автентичния единствен. Това е целта на едно Пътуване.

— Но аз не мога да те последвам — рече Тибор. — Заради моите сухи сачмени лагери. Съмнявам се, че слузта…

— Върши много добра работа — прекъсна го птицата. — Ще можеш да ме последваш. — Тя подскочи и изчезна в близкото дърво. — Хайде!

Тибор приведе каручката си в движение. Сръга търпеливата крава и двамата с нея потеглиха, трополейки на север.

Топлите слънчеви лъчи се изливаха от синьото небе, докато напредваха. Очевидно на дневна светлина много от по-необичайните форми на живот предпочитаха да останат на скрито. Тибор не срещаше никого по пътя си и това го потискаше по-силно от парада чешити, уроди и чудаци, които срещаше през среднощните часове. Но, помисли си той, поне мога да виждам птицата ясно. Което беше от значение. Това същество от по-високо ниво: сега то беше пътеводната му звезда.

— Никой ли не живее край този път? — полюбопитства той, щом кравата спря да пасе високите червени бурени.

— Просто искат да оцелеят в заслужена анонимност — отговори птицата.

— Толкова ли са ужасяващи?

— Да — каза птицата. И добави: — За обикновените очи.

— По-ужасни от бегачите, гущерите и бръмбарите?

— Още по-ужасни. — Птицата не изглеждаше уплашена: подскачаше и ситнеше по засипваната с листа земя, откривайки тук-там лешници, за да се натъпче, колкото е възможно повече. — Има един — започна тя, — който…

— Не ми казвай — прекъсна я Тибор.

— Е, ти попита.

— Попитах — отвърна Тибор, — но не искам и не очаквам отговор.

Той сръга отново кравата и едрото животно се понесе напред по пътя им. Удовлетворена, птицата се издигна нагоре в тъмносиньото небе. Щом отлетя, кравата я последва, сякаш осъзнаваше връзката им.