Филип Дик - Бог на гнева

От подземната реалност на авторема изскочиха непристойни черни облаци.

— Не съм враждебен! — изкряска яростно рогът. — Проклето лъжливо копеле!

Чу се съскане като от задействан при свръхнатоварване предпазител, последвано от оглушителен трясък, сякаш миещи мечки бяха затръшнали капаците на еднотонен контейнер за отпадъци. След което настъпи тишина.

— Мисля, че ти го уби — обърна се към Ърл най-дребният бегач.

Ърл изруга.

— Е, вероятно и без това нямаше да може да ти помогне. — И добави с развълнуван глас: — Излиза, че аз провалих всичко. Питам се какво да направим.

— Продължавам по пътя си — обяви Тибор.

Той тупна кравата с ръчния си екстензор. Тя измуча и отново се затътри в посоката, от която бяха пристигнали.

— Почакай — каза Ърл, вдигнал рунтавата си ръка. — Нека опитаме още веднъж. — Затършува в туниката си и извади бележник и химикалка предвоенно производство. — Ще представим нашата молба в писмена форма, както едно време. Просто ще я пуснем в дупката. Ако и това не свърши работа, ще се откажем.

Той започна да драска мъчително бавно в бележника, след това откъсна най-горния лист и закрачи бавно към безмълвния вход на подземния авторем.

— Веднъж предупреден, два пъти изгорял — изписка най-дребният бегач.

— Оставете — каза Тибор на бегачите.

Той смушка отново електронно кравата и двамата продължиха, стенейки под съпровода на шумното тракане на засъхналите сачмени лагери в колелото на каручката.

— Може проблемът да е в рога — предположи Ърл, все още опитвайки се да се справи със ситуацията. — Ако успеем да го заобиколим…

— Сбогом — каза Тибор, без да спира.

Изпита меланхолия. Някакъв облекчаващ, вътрешен покой. Заради бегачите ли, запита се той. За тях се говореше… едрият бегач Ърл излъчваше всичко друго, но не и спокойствие, така или иначе. Много странно, мина му през ума. Бегачите са като спокойното око на бурята, за което всеки говори, но никой не успява да види. Покой в сърцевината на хаоса, може би.

Докато каручката продължаваше да трополи нататък, теглена от неуморната му крава, Тибор запя:

— Влей просветление в своето кътче…

Не можа да си спомни как продължава старият химн, затова опита с друг:

Този не беше подходящ. Затова опита със „Старата стотица“, славословието:

Почувства се по-добре. И в същия момент си даде сметка, че сачменият лагер на колелото беше спрял да се оплаква. Погледна надолу и установи невеселата причина: колелото напълно беше престанало да се върти. Лагерите бяха блокирали.

Е, дотук беше всичко, мина му през ума, докато спираше кравата. Дотук успяхме да стигнем двамата с теб. Седеше, заслушан в звуците наоколо, които долитаха от дърветата и храстите: трудеха се дребни животинки, а малките им играеха — потомците на света, невъобразимо осакатени и уродливи, имаха право да лудуват под топлите слънчеви лъчи. Бухалите се бяха оттеглили, сега идваше ред на червеноопашатите ястреби. Дочу някаква далечна птица и изпита облекчение.

Птицата запя с думи:

— Влей просветление в своето кътче — викна тя. Изпя думите още веднъж и заизвива трели: — Благослови тоз, от когото са крилата и дърветата, и скалите, и благодаря. Чурулик-чурулик.

И започна отначало, извисявайки всяка предишна кулминация.

Птица метамутант, заключи той. Според израза на Тейар дьо Шарден 26 26 Тейар дьо Шерден (1881–1955) — френски поет, палеонтолог, теолог и философ, защитник на тезата, че космосът и човечеството търпят развитие към състояние на съвършенство. — Б.пр. : прогресираща причудливост. Дали разбира какво пее, запита се той. Или е като папагал? Не можеше да прецени. Не можеше да продължи: можеше единствено да стои на едно място. По дяволите този сачмен лагер, изруга яростно на ум. Ако можех да проведа разговор с метаптицата, може би щях да разбера нещо. Може да е виждала Deus Irae и да знае къде е.

Нещо вдясно от него помръдна в храстите. Нещо едро. И той го видя. Видя го и не можа да повярва на очите си.

Един огромен червей беше започнал да се разгъва, пълзейки към него. Избута храста встрани и се проточи по слузестата си следа, а щом се приближи, започна да пищи остро и пронизително. Не знаейки как да постъпи, Тибор остана вцепенен на мястото си в очакване. Струите слуз заливаха потъмнелите сивкави, кафеникави и зеленикави листа, попарвайки ги заедно с клоните им. От мъртвите дървета западаха прогнили плодове, а във въздуха се надигна облак изсъхнала пръст, докато червеят пръхтеше, проправяйки си път към него.