Филип Дик - Бог на гнева

— Много е горещо — отвърна Тибор.

— Но съществата там може да са от диаманти.

— Нищо не може да живее на слънцето — отсече Тибор.

— Колко бързо се движи слънцето?

— Около милион мили в час.

— Нали е по-голямо, отколкото изглежда? — погледна го втренчено гущерът.

— Много по-голямо. Почти един милиард мили е обиколката на окръжността му.

— Бил ли си там? — попита гущерът.

— Казах ти — отвърна Тибор, — че на него не може да вирее никакъв живот. Цялата му повърхност е разтопена и няма къде да застанеш.

Кой би могъл да ме преследва, запита се той.

— Разбойник ли е? — попита на глас. — Преследвачът ми? Как изглежда?

— Млад е — отговори гущерът.

— Пит Сендс — смотолеви Тибор.

Другите двама гущера изникнаха от тъмнината. Потър държеше огромно сиво животно, което зави възбудено, щом видя Тибор — в израз на обич. Тибор го огледа. Кучето също го огледа.

— Тоби те харесва — каза Джексън.

— Много бих искал да имам куче — призна с искрен глас Тибор.

Щеше да си има приятел, какъвто беше Том Бързия И Неговият Електрически Магически Килим на Пит. Усети как в душата му се надига странно чувство на надежда.

— Ей — рече той. Насочи предните си екстензори и погали внимателно потръпващата сплъстена козина и великолепната, поклащаща се опашка. — Но нима искате да се разделите с такова прекрасно…

— Хората трябва да бъдат защитавани — прекъсна го безцеремонно Джексън. — Такъв е законът. Знаем го още от раждането си.

— За да могат отново да се разселят — добави Потър. — С техните непокътнати гени.

— Какво е ген? — запита Тибор.

Потър махна с ръка.

— Знаеш. Съставка в мъжката сперма.

— Какво е сперма? — зададе нов въпрос Тибор.

Тримата се разсмяха, но от свян не отговориха.

— Какво яде това куче? — попита след това Тибор.

— Всичко — отвърна Джексън. — Може само да си намира храната. Много е доверчиво.

— Колко време ще живее?

— О, вероятно двеста-триста години.

— Значи ще ме надживее — установи Тибор.

Това му подейства потискащо. Неочаквано усети слабост и му стана студено. Не би трябвало да се чувствам така, помисли си той. Вече разстроен от предусещането на раздялата. Все пак аз съм човешко същество. Поне гущерите ме смятат за такова. За тях съм достоен да бъда. Би трябвало да се чувствам могъщ и горд, а не да предчувствам този ужасен край на взаимното ни приятелство.

Трите гущера се разшаваха неочаквано наоколо, озъртайки се в мрака. Телата им се изопнаха към или срещу нещо невидимо.

— Какво има? — сепна се Тибор и отново стисна скрития в него револвер.

— Бръмбари — отвърна лаконично Потър.

— Тъпите копелета — добави Джексън.

Бръмбари, помисли си Тибор. Ужасно. Беше слушал много за тях. За тях, за многофасетните им очи и за блестящите им черупки — странен конгломерат от нечовешки части. И като си помислиш, че бяха възникнали от бозайниците, и то само за броени години. Умопомрачително ускорен от радиацията процес. Свързани сме с тях, но те смърдят. Те оскверняват света. Както и Бога.

— Какво правите там? — избръмча металически глас. Тибор ги видя да се придвижват изправени, олюлявайки се към светлината.

— Гущерчета — добави пренебрежително бръмбарът. — И — не може да бъде! — някакъв хром.

Пет бръмбара бяха застанали на светло и топлеха своите — Исусе, помисли си Тибор… Топлеха своите крехки тела. Ако улучиш един бръмбар право в стомаха, той се строшава наполовина. Толкова му трябваше на един бръмбар: бяха зависими преди всичко от гъвкавите си езици, за да постигнат онова, което искат. Бръмбарите създаваха много проблеми — те разпространяваха лъжливите слухове.

Тези не бяха въоръжени. Доколкото можеше да види отблизо. Застанали до каручката му, трите гущера се успокоиха, освободени от обзелия ги страх.

— Ей, бръмбар — обади се Джексън, кимвайки към едното създание в хитинова черупка. — Как така имате дробове? Откъде се взеха? Вредителите не трябва да имат дробове. Не е естествено.

— Да вземем да си сготвим една супа от бръмбари.

— Да не би да ги ядете? — не можа да повярва Тибор.

— Точно така — отвърна третият гущер, скръстил ръце и облегнат на каручката на Тибор. — Когато времената станат трудни… имат отвратителен вкус.

— Изгнила гадна твар — обади се един от бръмбарите.

Не изглеждаха уплашени и изобщо не се канеха да побегнат.

— Късаш ли си опашката? — попита друг бръмбар.

— Каква опашка — подхвърли трети. — Това, дето виси отзад, е носът му. Носовете на гущерите стърчат отзад, не отпред.