Филип Дик - Бог на гнева

— Нямам нищо против да огледате това, с което разполагам — отвърна той. — Но не мога да напусна каручката. Нямам нито ръце, нито крака, а само тези хващачи.

— Да-а-а — каза, кимайки Джексън. — Това го виждаме. — Той потупа кравата по хълбока. Тя измуча и вдигна глава, размахвайки насам-натам опашката си във вечерния сумрак. — Колко бързо може да тегли? — попита той.

— Достатъчно бързо. — В предния си ляв хващач стискаше револвера с единичен изстрел.

Ако се опитаха да го убият, можеше да свали единия, но не и двамата.

— Живея на трийсетина мили оттук — добави Тибор. — В селище, което наричаме Шарлотсвил. Чували ли сте за нас?

— Разбира се — отговори Джексън. — Колко души сте?

Тибор отвърна предпазливо:

— Сто и пет.

Нарочно преувеличи: колкото по-голям е лагерът, толкова по-голяма беше вероятността да не го убият. Все пак някои от тези сто и петима можеха да дойдат да отмъстят.

— Как оцеляхте? — попита Потър. — Целият този район пострада много тежко, нали така?

— Скрихме се в мините — обясни Тибор. — Нашите предшественици са се заровили дълбоко в тях, когато започнала Катастрофата. Устроени сме сравнително добре. Отглеждаме си храна в цистерни, разполагаме с няколко машини, помпи, компресори и електрически генератори. Няколко грънчарски колела. Тъкачни станове.

Не спомена, че генераторите трябваше да бъдат привеждани в действие с ръчни манивели и че само половината цистерни все още действаха. След деветдесет години металът и пластмасата се бяха износили, независимо от постоянните кърпежи и ремонти. Всичко остаряваше и се трошеше.

— Това означава, че Дейв Хънтър е глупак — каза Потър.

— Дейв? Големият тлъст Дейв? — възкликна Джексън.

— Дейв твърди — продължи Потър, — че не е останало нито едно истинско човешко същество извън тази област. — Той чукна с любопитство каската на Тибор. — Нашето селище е на около час с трактор — нашия ловен трактор. Двамата с Ърл излязохме да половуваме клепоухи зайци. Месото е добро, но трудно се уцелват. Тежат около двайсет и пет фунта.

— С какво ги ловите? — полюбопитства Тибор. — Положително не с тази брадва.

Потър и Джексън се разсмяха.

— Виж това.

Потър измъкна дълъг месингов прът от панталоните си. Гъвкав месинг, старателно пробит и изправен. В единия край беше оформен като дуло. Тибор надникна в него. Тънка метална игла беше закрепена върху куб от прозрачен материал.

— Как действа? — попита безръкият.

— Мята се с ръка — обясни Потър. — Като тръба за издухване на стрели. Но щом стрелата бъде изстреляна във въздуха, преследва целта, докато я улучи. Достатъчен е първоначалният тласък — Потър се разсмя. — Аз го управлявам. Мощна струя въздух.

— Интересно — каза Тибор с преднамерена небрежност. Оглеждайки двете синкаво-сиви лица, той попита: — Има ли много човешки същества наоколо?

— Съвсем наблизо нито едно — смотолевиха едновременно Потър и Джексън. — Какво ще кажеш да останеш за малко при нас? Старецът ще се зарадва. Ти си първият човек, когото виждаме този месец. Какво ще кажеш? Ще се грижим за теб, ще те храним, ще ти носим замразени растения и животни. За около седмица?

— Съжалявам — отвърна Тибор. — Имам друг ангажимент. Но ако мина оттук на връщане… — Той започна да рови в торбата с предмети и инструменти до него. — Виждате ли тази снимка? — каза той и вдигна избелялото парче хартия, на което беше отпечатана фотографията на Карлтън Луфтойфел. — Познавате ли този човек?

Потър и Джексън разгледаха снимката.

— Човешко същество — заключи Потър. — Честно казано, вие всички ни изглеждате някак еднакви.

Те му върнаха снимката.

— Старецът може да го разпознае — добави Джексън. — Ела с нас. Приятно е да бъдеш заедно с човешко същество. Какво ще кажеш?

— Не. — Тибор тръсна глава. — Трябва да продължа. Трябва да открия този човек.

Върху лицето на Джексън се появи израз на разочарование.

— Поне за малко? За една нощ? Ще те заредим с много замразена храна. Имаме чудесен херметичен хладилник, който Старецът поправи.

— Сигурни ли сте, че няма никакви хора в този район? — попита Тибор, тупвайки леко кравата по бута, тъй като се готвеше да продължи.

— Известно време мислехме, че изобщо никъде не са останали. Появява се такъв слух от време на време. Но ти си първият, когото виждаме от две-три години. — Потър посочи на запад. — Има едно племе пълзачи нататък по този път. — Той махна неопределено на юг. — Както и две-три племена бръмбари.