Филип Дик - Бог на гнева

Не знаеше какво означава „хитинов“, но това беше любима дума на отец Хенди и затова реши да я използва.

В този решителен момент Великата К се разколеба. Не е убедена, каза си Тибор, че е отговорила на въпроса. Съмнението се долови в несигурния му тон.

— Ела с мен под повърхността и ми посочи увредената или липсваща памет.

— Как бих могъл да ти посоча липсващата памет? — отвърна Тибор и се разсмя с пълен глас, който отекна като лай.

— Предполагам, че имаш право — измърмори Великата К, след което женският силует се поколеба и се отдръпна от каручката и кравата. — Искам да се нахраня с теб — заяви тя.

— Ела долу, за да те разтворя, както сторих с другите, които дойдоха тук преди теб.

— Не — отвърна Тибор.

Той насочи ръчните си хващачи към вътрешния джоб на палтото си, извади револвера, прицели се в контролното устройство, където бе мозъкът на подвижното продължение, което стоеше пред него.

— Па! — каза той и отново се разсмя. — Ти си мъртва.

— Няма такова нещо — отвърна Великата К. Сега гласът беше по-груб. — Би ли искал да станеш мой пазач? Ако слезем долу, ще видиш…

Тибор изстреля единствения патрон. Куршумът отскочи от металното устройство върху главата на подвижното продължение и изчезна. Фигурата притвори очи, отвори ги и огледа продължително Тибор. След това се озърна неуверено наоколо, сякаш не знаеше какво да предприеме. Отново примигна и най-после се свлече сред бурените.

Тибор събра четирите си екстензора над нея, сграбчи я и я повдигна или по-скоро се опита да я повдигне. Нагънатият като сгъваем стол предмет не помръдна. Да върви по дяволите. И без това няма никаква стойност, дори да можех да я вдигна, прецени той. А и проклетата крава не би могла да тегли такъв обемист и тежък товар.

Изплющя по задницата на кравата и тя закрачи тромаво напред, теглейки каручката след себе си.

Измъкнах се, каза си той. Бандата черни хлапаци отстъпиха назад, за да му направят път. Бяха проследили цялата случка между него и Великата К. Защо не разтвори и тях, запита се Тибор. Странно.

Кравата излезе на пътя зад отсечените дървета и продължи бавно нататък. Около нея жужаха мухи, но животното не им обръщаше внимание, сякаш и то схващаше значимостта на триумфа.

Кравата се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Прекоси дълбок пролом между два скалисти хребета. Отвсякъде провисваха корените на вековни дървета. Пътят представляваше лъкатушещото корито на пресъхнала рекичка.

След известно време Тибор навлезе в мъгла. Кравата спря задъхана на върха на канарата и огледа пътя зад нея, който бяха изминали.

Няколко капки отровен дъжд раздвижиха листата около тях. Вятърът прошумоля през огромните мъртви дървета по продължението на хребета. Тибор изплющя с камшик по задницата на кравата и тя отново се затътри напред.

Неочаквано се оказа сред скалисто поле, обрасло с живовляк и глухарчета, сред изсъхналите стъбла на стари буренаци. Доближиха порутена ограда, изпотрошена и прогнила. Дали се движеше в правилната посока? Тибор измъкна една от картите на Ричфийлд и я разгледа внимателно, вдигнал я пред очите си като ориенталски свитък. Да, това беше пътят. Щеше да попадне сред племената на юга, а оттам…

Кравата мина с каручката през оградата и най-накрая стигна до един запустял кладенец, напълнен почти догоре с камъни и пръст. Сърцето на Тибор затупка учестено от нервната възбуда. Какво лежеше пред него? Парчета от мебели, провиснали греди и изпотрошени стъкла сред руините на някаква постройка. Втвърдена и напукана стара автомобилна гума. Върху щръкналите пружини на едно легло бяха струпани купчини парцали. В края на ливадата имаше горичка древни дървета. Безжизнени, сбръчкани и неподвижни дървеса, чиито почернели стъбла се протягаха без нито едно листо по клоните. От спечената земя стърчаха изпотрошени стволове. Безкрайни редици от мъртви дървета, някои приведени и извити, други изтръгнати от скалистата земя от неспирния вятър.

Тибор подкара кравата през полето към горичката от мъртви дървета. Вятърът брулеше, без да спре за секунда, запращайки изпълнените със зловоние мъгли право в ноздрите и лицето му. Кожата му проблясваше от влагата. Кашляйки, той побутваше кравата да продължава нататък, а тя пристъпваше, препъвайки се в камъните и буците пръст.

— Стой — каза й той и дръпна юздите, за да я накара да спре.

Дълго оглежда старата съсухрена ябълка. Не можеше да отдели очи от нея. Гледката на старото дърво — единственото оцеляло в цялата овощна градина — едновременно го изуми и отблъсна. Единственото оцеляло, помисли си той. Другите дървета бяха изгубили битката… но този ствол продължаваше да съхранява някакво подобие на живот.