Филип Дик - Бог на гнева

— Седмо! Кое е праведното поведение? Подчинението ти на вечните сили на Deus Irae, който чертае божествения план.

— Осмо! Какъв е смисълът на страданието? Да пречисти душата.

— Девето! Какво е значението на смъртта? Да освободи човека от това проявление, за да се изкачи той на следващото стъпало на стълбата.

— Десето…

В този момент Тибор спря да изрежда. Някакъв силует се беше приближил до каручката му. Кравата му сведе глава и се престори, че пасе или се опитва да опасе горчивите бурени, които растяха около нея.

— Трябва да тръгваме — развикаха се черните хлапаци. — Довиждане.

И хукнаха презглава. Един от тях спря, погледна назад към Тибор и изкрещя:

— Не говори с нея! Мама казва никой да не говори с нея, или ще го погълне. Внимавай, чуваш ли?

— Чувам — отвърна Тибор и потръпна.

Беше притъмняло и захладняло, сякаш приближаваше яростна буря. Знаеше какво е това. Позна я.

Щеше да се спусне по разнебитените улици към пръснатите купчини от каменни блокове и колони, от които се състоеше домът. Много пъти му го бяха описвали. Всеки камък беше отбелязан старателно върху голямата карта в Шарлотсвил. Познаваше наизуст пътя, който водеше нататък към входа. Знаеше, че огромните врати бяха рухнали, натрошени на отломъци. Знаеше как ще изглеждат отвътре мрачните, пусти коридори. Щеше да влезе в просторната стая, мрачната зала с прилепи, паяци и отекващи звуци. И тя щеше да е там. Великата К. Дебнеща безмълвно, очакваща да чуе въпросите. Въпросите, чрез които заякваше/избуяваше/процъфтяваше.

— Кой е там? — попита го силуетът, женският силует на перипатетическото продължение на Великата К.

Гласът прозвуча отново, металически глас, твърд и пронизващ, без никаква топлина. Внушителен глас, който не можеше да бъде накаран да замлъкне. Който никога нямаше да стихне.

Беше уплашен, по-уплашен от всеки друг път през целия си живот. Цялото му тяло се тресеше. Размърда се непохватно върху седлото, присвил очи в сумрака, за да различи чертите й. Не можа. Лицето й беше вдлъбнато, с почти закърнели черти, по-скоро почти без никакви черти. Това го вцепени още повече.

— Аз… — Той преглътна шумно, издавайки уплахата си. — Дойдох да засвидетелствам почитта си, Велика К — промълви задъхано той.

— Приготвил ли си въпроси за мен?

— Да — излъга той.

Беше се надявал да се прокрадне незабелязано покрай Великата К, без да я обезпокои, както и без да бъде обезпокояван от нея.

— Ще ми ги зададеш вътре в постройката — каза тя, отпускайки ръка върху ритлата на каручката му. — Не тук на открито.

Тибор отвърна:

— Няма нужда да влизам в постройката. Можеш да отговориш на въпросите тук.

Той се поизкашля дрезгаво, преглътна и обмисли първия въпрос. Носеше си ги написани за всеки случай. Слава богу, че го беше направил. Слава богу, че отец Хенди го беше подготвил. Тя вероятно щеше да го отвлече вътре, но той възнамеряваше да се забави колкото е възможно по-дълго.

— Как се появи? — попита той.

— Това ли е първият въпрос?

— Не — отвърна веднага Тибор.

Разбира се, че не беше.

— Не те познавам — каза подвижното продължение на гигантския компютър с тенекиен, писклив глас. — От друга област ли си?

— Шарлотсвил — отвърна Тибор.

— И дойде тук, за да ме разпиташ?

— Да — излъга той.

Бръкна в джоба на палтото си. Един от ръчните му екстензори провери дали маломерният 22-калибров револвер с единичен изстрел, който му беше дал отец Хенди, е на мястото си.

— Имам револвер — каза.

— Така ли?

Тонът й беше някак небрежно укорителен.

— Никога не съм стрелял с револвер — обясни Тибор. — Имам патрони, но не знам дали все още действат.

— Как се казваш?

— Тибор Макмастърс. Аз съм хром. Нямам ръце и крака.

— Фокомелус — каза Великата К.

— Моля? — почти заекна той.

— Млад мъж си — установи тя. — Виждам те сравнително добре. Част от оборудването ми беше разрушено при Катастрофата, но все още виждам слабо. Първоначално сканирах математически въпроси визуално. Спестяваше време. Виждам, че носиш военни дрехи. Къде ги намери? Твоето племе не произвежда такива неща, нали?

— Не, това е военна униформа. Предполагам на Обединените нации, ако се съди по цвета. — Разтреперан, той запита рязко: — Вярно ли е, че произхождаш от ръката на Бога на Гнева? Че те е произвел, за да изпепелиш света? Да го направиш за миг ужасяващ — чрез атоми. А ти си открила атомите и си ги предоставила на света, осуетявайки първоначалния Божи план? Знаем, че си го направила — завърши той. — Но не знаем как.