Филип Дик - Бог на гнева

— Това в основата си е вярно — потвърди той. — Казваш, че си „плъхове“? Не разбирам. Множественото число — ето кое не разбирам.

„Аз съм всички ние.“

Той продължи да се взира в разположените на двайсетина и пет крачки от него очи.

„Сега вече знам как ме чуваш. Вътре в теб има болка. Това ти позволява по някакъв начин да чуваш.“

— В главата ми има късчета метал — обясни той, — откакто офисът ми експлодира. Това също не го разбирам, но знам каква е причината.

„Да. Всъщност виждам, че едно от късчетата, най-близко до повърхността, скоро ще изскочи. Тогава трябва да разкъсаш кожата си с лапи и с нокти и да го извадиш.“

— Нямам лапи. Но ръцете ми имат нокти. О, да, вероятно това причинява главоболието ми. Друго парче се движи в кръг. Имам късмет, че мога да използвам ножа си. Последния път, когато ми се наложи да извадя едно, беше много тежко.

„Какво е нож?“

(„Стомана, остро, блестящо, с дръжка.“)

„Как може да се добие нож?“

— Можеш да го притежаваш, да го намериш, да си го купиш, да го откраднеш или да си го направиш.

„Аз нямам, но намерих твоя. Не знам как да си купя, да открадна или да си направя. Затова ще взема твоя.“

Появиха се още опалови искри, нови и нови, бавно тръгнаха напред и той разбра, че оръжието няма да му бъде от полза.

Усети зашеметяваща болка в главата си и от белите искри за миг ослепя. Когато погледът му се избистри, около него имаше хиляди плъхове и той се раздвижи, без да се замисля.

Измъкна луковицата от муниционния си колан, дръпна иглата и метна гранатата сред гъмжилото.

В първите мигове не се случи нищо, освен че продължиха да напредват.

След това избухна ослепителен блясък като слънчева корона, който не помръкна и продължи да свести няколко минути. Бял фосфор. След малко той хвърли напалм. Разхили се, плъховете пламнаха, запискаха и започнаха да се дерат един друг с ноктите си. Поне нещо в него се хилеше. Гризачите отстъпиха и той отново усети болка в главата си. В близост до лявото слепоочие пулсиращото пронизване беше почти нетърпимо.

„Не го прави отново, моля те. Не си давах сметка, че Ти си онова, което си.“

— Ще го направя, по дяволите, ако ти се опиташ пак да направиш това, което направи.

„Няма. Ще Ти предоставя плъхове, които да изядеш. По-младички и охранени. Само ни избави от Твоя гняв.“

— Много добре.

„Колко плъхове би желал?“

— Шест ще свършат работа.

„Ще са от най-добрите и най-закръглените.“

Дадоха му ги, а той ги обезглави, почисти и изпече на стерно-печката, която носеше в торбата си.

„Искаш ли още плъхове? Мога да Ти предоставя всичко, което пожелаеш.“

— Не, не искам повече — отказа той.

„Ще останеш ли, докато престане бурята?“

— Да — отговори.

„След което ще си тръгнеш?“

— Да.

„Върни се при мен някой ден, моля те. Винаги ще имам плъхове за Теб, които да изядеш. Искам пак да се върнеш… И да ни избавиш от Твоя гняв, о, създание, което в Твоята болка се наричаш Карл Луфтойфел.“

— Може би — каза той и се усмихна.

Тибор напредваше триумфално с каручката. Теглена от преданата крава, тя трополеше и подскачаше, движейки се покрай проточилите се дълги мили, обрасли с бурени пасбища и покрити с жилави и сухи стебла равнини. Земята беше станала безплодна и никакви земеделски култури не можеха да поникнат от нея. Колкото по-голямо разстояние изминаваше, толкова по-силно тържествуваше. Най-после беше предприел своето Пътуване и знаеше, че ще бъде успешно. Беше сигурен.

Не се страхуваше особено от обирджии и разбойници, отчасти защото никой не използваше магистралите и той можеше съзнателно да се освободи от страха си, казвайки си, че след като няма движение, какво биха търсили тук разбойници?

— О, приятели! — почти извика той, превеждайки на английски началото на „An die Freude“ 24 24 „Ода на радостта“ от Шилер. — Б.ред. на Шилер. — Не тези звуци! Напротив, нека запеем за…

Замълча, тъй като беше забравил стиховете. По дяволите, ядоса се на себе си той, подразнен от номерата, които му погаждаше собственият му мозък.

Слънчевите лъчи проблясваха като дребни рибки сред метален прибой в приливите и отливите на реалността. Той се закашля, изплю се и продължи.

Осезаема разруха бавно поглъщаше всичко. Дори дивите бурени излъчваха изоставеност. Никой не полагаше никакви грижи, никой не вършеше нищо. O Freunde, помисли си той. Nicht diese Töne. Sondern… 25 25 O Freunde. Nicht diese Töne. Sondern (нем.) — О, приятели. Не тези звуци. А… — Б.пр.