Филип Дик - Бог на гнева

Ами ако все пак имаше невидими разбойници вследствие на мутацията? Не, невъзможно. Вкопчи се в тази мисъл. Хората не го плашеха, плашеше го единствено пустошта. И най-вече напълно реалната възможност да е прекъсната магистралата. Няколко по-големи дупки и каручката му нямаше да може да продължи напред. Като нищо щеше да си умре сред бетонните блокове. Не беше най-приятната смърт, мина му през ума. Но пък не и най-ужасната.

Рухнали стволове на дървета блокираха пътя по-нататък. Накара кравата да забави ход и присви очи под ярката слънчева светлина, опитвайки се да види какво точно беше.

Дънери, реши той. Отсечени още в началото на войната. Никой не ги беше преместил.

Доближи се с каручката до първото дърво. Кална пътечка от остри камъни заобикаляше падналите дървета и в отсрещния си край отново се съединяваше с пътя. Ако се придвижваше пеша или ако караше велосипед… но вместо това се мъдреше в каручка, прекалено широка, за да мине по пътеката.

— По дяволите — изруга Тибор.

Спря количката и се заслуша в тихото свистене на вятъра през падналите дървета. Никакъв човешки глас. Някъде много далеч нещо излая, сигурно куче, а ако не беше това, вероятно изграчи голяма птица. Изплю се встрани от каручката и отново огледа пътеката.

Може и да се справя, каза си той.

Но ако каручката се заклещи?

Сграбчи ръчката и каручката се затъркаля по избуялите в цепнатините на пътя бурени към калната пътека. След малко колелата се завъртяха на място, издавайки пронизително скрибуцане и облаци кафяв прах се издигнаха като гейзери към небето.

Возилото се беше заклещило.

Тибор прецени, че не беше изминал значително разстояние. И изпита внезапен, предизвикващ гадене страх от безсилието си. Усети, че му се повдига, а гърдите и ръцете му пламнаха от унизителната безпомощност. Да се заклещи още в началото: наистина беше потискащо. Ами ако го види някой, затънал в калта покрай разрушения път? Положително ще ми се изсмеят, помисли си той. На мен. И ще продължат. Но е по-вероятно да ми помогнат, предположи отново той. Неблагоразумно е да ми се подиграват. Да не би да съм станал прекален циник по отношение на хората? Разбира се, че ще ми помогнат. И все пак ушите му продължаваха да горят от срам. За да се разсее в безизходицата, измъкна една изпомачкана и омазнена карта на Ричфийлд и я заоглежда с надеждата да открие нещо, което би могло да му послужи.

Намери местоположението си върху картата. Разстоянието, което беше изминал, беше не повече от капчица в кофа вода. Най-много трийсет, трийсет и пет мили.

И все пак това беше съвършено различен свят от онзи, който познаваше в Шарлотсвил. Абсолютно друг свят само на трийсетина мили разстояние… вероятно една от хилядите различни вселени, които кръжаха през звездното време и пространство. Тук и там върху картата: имена, означавали някога нещо. Сега наоколо се простираше лунен пейзаж с кратери: огромни понори, издълбани в земята чак до скалните пластове. Достигаха под хумусния слой, където властваше базалтът.

Той изплющя с камшика по кравата, включи селектора на заден ход и стиснал зъби, последователно промени посоката напред и назад. Каручката се разтърси като в открито море.

Замириса на изгоряло масло, вдигнаха се облаци прах… и това беше всичко. Тибор изпъшка и изключи регулатора. Значи тук ще си пукна, мерна се мисъл в мозъка му и неочаквано го досмеша — на самия него и на безизходното му положение. Не му трябваше никой друг. Можеше и сам да се присмива над себе си.

Включи алармения рог. Захранен от огромната батерия на каручката, той изхриптя от собственото му тежко дишане. Тибор заговори:

— Сега ме ч-чуйте! — отекна гласът му наоколо. — Аз съм Тибор Макмастърс на официално Пътуване за Служителите на Гнева. Претърпях авария. Бихте ли ми оказали помощ?

Изключи алармения рог и се ослуша. До слуха му достигаше единствено шушненето на вятъра през високите бурени от дясната му страна. Над всичко се стелеше ослепителната оранжева слънчева светлина.

Глас. Чу го. Ясно.

— Помогнете ми! — извика в рога той. — Ще ви платя в метал. Става ли? Съгласни ли сте?

Отново се заслуша. И чу — този път глъчката на множество гласове, пронизителни, като писъци. Шумовете отекваха, смесвайки се с вибриращото съскане на тревите.

Измъкна бинокъла и огледа във всички посоки. Нищо освен безплодна пустош — безкраен противен и мрачен пейзаж. Виждаха се огромни, все още необрасли червени петна и засипани със сгурия пространства. По-голяма част от развалините вече бяха покрити с пръст и дива трева. В далечината един робот ореше земята със заварена за кръста му метална кука, отчупена от изоставена машина. Не погледна към него. Не му обърна никакво внимание, защото беше нежив — само живо същество можеше да прояви загриженост. Роботът-земеделец продължи да пори с ръждивата кука твърдата пръст, превил от усилие на две шуплестото си тяло. Работейки мудно, безмълвно, без да се оплаква.