Филип Дик - Бог на гнева

— Това ли е първият ти въпрос? Никога няма да ти отговоря. Прекалено ужасно е за теб, за да узнаеш. Луфтойфел беше умопобъркан. Караше ме да върша безумни неща.

— И други мъже, освен Deus Irae, са те посещавали — каза Тибор. — Идвали са и са слушали.

— Както знаеш — отвърна Великата К, — аз съществувам от дълго време. Помня света преди Катастрофата. Бих могла да ти разкажа много неща за него. Тогава животът беше съвсем различен. Ти носиш брада и ловуваш животни в горите. Преди Катастрофата нямаше гори. Само градове и ферми. А мъжете бяха избръснати. Много от тях се обличаха в бели дрехи. Бяха учени. Бяха много добри. Конструираха ме инженери. Те бяха вид учени. — Тя замълча. — Известно ли ти е името Айнщайн? Алберт Айнщайн?

— Не.

— Той беше най-великият учен от всички тях, но никога не е разговарял с мен, защото вече беше починал, когато ме създадоха. Съществуваха и въпроси, на които можех да отговоря, които дори той не успя да зададе. Имаше и други компютри, но нито един не беше толкова велик като мен. Сега всички живи са чували за мен, нали?

— Да — отвърна Тибор и се запита как ли и кога ще успее да се измъкне.

То, тя го е хванала в капан. И му губеше времето със задължителното дрънкане.

— Какъв е първият ти въпрос? — запита Великата К. Заля го вълна от страх.

— Нека да видя — отвърна той. — Трябва да го произнеса съвършено точно.

— Дяволски си прав, че така трябва — каза Великата К с безизразния си глас.

Тибор промълви дрезгаво с пресъхнало гърло:

— Първо ще ти задам най-лесния. — Той сграбчи дъсчицата в джоба на палтото си, измъкна я и я нагласи пред очите си. Пое дълбоко въздух и произнесе: — Откъде произхожда дъждът?

Последва мълчание.

— Знаеш ли? — настоя той, очаквайки напрегнато.

— Дъждът произхожда от земята, най-вече от океаните. Издига се във въздуха чрез процес, наречен изпарение. Причинител на процеса е слънчевата топлина. Влагата от океаните се изпарява под формата на миниатюрни частици. Тези частици, когато достигнат голяма височина, навлизат в по-хладни слоеве въздух. Така възниква кондензация. Влага се събира в тъй наречените огромни облаци. Когато се натрупа достатъчно количество, водата пада под формата на капки. Капките се наричат дъжд.

Тибор докосна брадичката си с левия си ръчен екстензор и рече:

— Х-м-м. Разбирам. Сигурна ли си?

Наистина му звучеше познато. Вероятно в добрите времена го беше учил.

— Следващият въпрос — подкани Великата К.

— Този е по-труден — продължи с дрезгав глас Тибор.

Великата К беше отговорила за дъжда, но със сигурност не знаеше отговора на второто питане.

— Кажи ми — произнесе бавно Тибор, — ако можеш: какво кара слънцето да се движи по небето? Защо не пада на земята?

Подвижното продължение на компютъра издаде странен звук, който напомняше смях.

— Отговорът ще те изненада. Слънцето не се движи. Поне това, което виждаш като движение, изобщо не е движение. Това, което виждаш, е движението на Земята, която се върти около Слънцето. Тъй като стоиш на едно място, изглежда сякаш се движи Слънцето, но не е така. Всички девет планети, включително и Земята, се въртят около Слънцето в постоянни елипсовидни орбити. Този отговор удовлетворява ли те?

Сърцето на Тибор се сви. Най-накрая съумя да събере силите си, но не успя да се освободи от пулсиращите бодежи по кожата, които се редуваха на хладни и топли вълни.

— Исусе — простена той полу на себе си, полу на безизразната женска фигура, застанала до каручката му. — Каквото и да ми струва, ще ти задам последния от трите си въпроса. — Но тя щеше да знае отговора, както знаеше отговорите и на предишните два. — На този не би могла да отговориш. Никое живо създание не би могло да знае. Как е започнал светът? Все пак не си съществувала преди света. Затова не е възможно да знаеш.

— Има няколко теории — отвърна спокойно Великата К. — Най-вероятната е мъглявинната хипотеза. Според нея…

— Никакви хипотези — прекъсна го Тибор.

— Но…

— Искам факти — настоя Тибор.

Измина известно време. Никой не казваше нито дума. Най-накрая неясният женски силует потрепна в имитацията си на живот.

— Да вземем лунните отломъци, получени през 1969 година. Те показват възраст от…

— Дедуктивни заключения — прекъсна я Тибор.

— Вселената е най-малко на пет милиарда…

— Не — обяви Тибор. — Не знаеш. Не помниш. Частта от теб, която е знаела отговора, е повредена при Катастрофата. — Той се разсмя с тон, който се надяваше да изразява самоувереност… но в него се долови несигурност. Гласът му почти заглъхна. — Ти си изкуфяла — добави почти нечуто той. — Като поразен от радиация старец. Ти си само една куха хитинова черупка.