Филип Дик - Бог на гнева

Дръвчето изглеждаше безсилно и болнаво. По клоните му имаше само няколко тъмни листа и съсухрени от ветровете и мъглите ябълки. Висяха на клоните забравени и ненужни. Земята наоколо беше напукана и безплодна. Осеяна с камъни и купчини отдавна опадали листа.

Тибор протегна предния си десен екстензор, откъсна едно листо от дървото и го огледа.

На какво се натъкнах, запита се той.

Дръвчето се олюля заплашително. Разкривените му клони застъргаха един в друг. Шумът накара Тибор да се дръпне назад.

Свечеряваше се. Небето беше притъмняло напълно. Духна остър, мразовит вятър и го завъртя наполовина върху седалката. Тибор потръпна, напрягайки се да устои на поривите на вятъра и се уви по-плътно в палтото си. Равнината долу вече тънеше в сенките под огромния покров на нощта.

Сред сумрака на мъглата дървото изглеждаше неприветливо и зловещо. Няколко от листата му се откъснаха, а вятърът ги завъртя и ги отнесе. Едно прехвръкна покрай главата на Тибор и той се опита да го хване, но то отлетя и изчезна в мрака. Изведнъж се почувства ужасно изтощен, а и уплашен. Трябва да се махна от тук, каза си той и сръга кравата да продължи.

След което видя ябълката и всичко внезапно се промени.

Тибор включи захраненото с батерия радио, което беше натоварено зад него в каручката.

— Отче — съобщи той. — Не мога да продължа.

Изчака, но приемателят на двупосочното радио излъчи единствено прашенето на атмосферните смущения. Опита се да настрои приемателя на други вълни с надеждата да се свърже някъде с някого. Тибор нещастникът, помисли си той. Един свят, цял един свят от скръб, която трябва да понеса и която е непоносима. А вътре в мен сърцето ми ще се пръсне.

Ти поиска така, каза си. Ти искаше да си щастлив, безкрайно щастлив… или да откриеш безкрайната скръб. И ето че срещна безкрайната скръб. Загубен при залез-слънце на най-малко трийсетина мили от дома. Къде ще отидеш сега, запита се той.

Натисна бутона на микрофона и изрече с дрезгав глас:

— Отец Хенди, не мога да го понеса. Тук абсолютно всичко е мъртво. Чуваш ли ме?

Заслуша се съсредоточено в радиото, настройвайки го на вълната на отец Хенди. Само атмосферни смущения. Никакъв глас.

Ябълката на ябълковото дърво блещукаше влажно в сумрака. Сега изглеждаше черна, но цялата беше червена, разбира се. Може би изгнила, мина му през ума. Негодна за ядене. И все пак иска да я изям.

Може да е вълшебно дърво, рече си той. Никога досега не съм виждал такова, но отец Хенди говори за тях. И ако изям ябълката, ще се случи нещо хубаво. Християните — отец Абернати — биха казали, че ябълката е зло, дело на сатаната, и че ако отхапеш от нея, извършваш грях. Но ние не вярваме в това, каза си Тибор. Така или иначе, то се е случило много отдавна и в други земи. А и цял ден не беше ял и изпитваше болезнен глад.

Ще я взема, реши той. Но няма да я изям.

Насочи единия ръчен екстензор към ябълката и след миг я държеше точно пред очите си, а снопът светлина от миньорската му каска я осветяваше. Изглеждаше някак си значима. Но…

Нещо в периферното му зрение помръдна. Погледна веднага натам.

— Добър вечер — поздрави по-мършавият от двата силуета. — Не си оттук, нали?

Двете фигури се приближиха до каручката и застанаха в осветеното пространство. Двама млади мъже, високи, слаби, твърди като рог и синкаво-сиви на цвят, като покрити с пепел. Този, който бе заговорил, вдигна ръка за поздрав. Имаше шест или седем пръста и допълнителни стави.

— Здрасти — каза Тибор.

Единият държеше брадва, брадва за кастрене. Другият беше облечен само в панталони и изпокъсана брезентова риза. Бяха високи почти осем стъпки. Никаква плът — кокали, ръбести ъгли и огромни, любопитни очи с тежки клепачи. Несъмнено имаха и вътрешни промени, радикално различна обмяна на веществата и клетъчно устройство, способност да преработват горещи соли, променена храносмилателна система. Двамата с интерес огледаха Тибор.

— Кажи — рече единият от тях. — Ти си човешко създание.

— Точно така — отговори Тибор.

— Казвам се Джексън. — Младежът протегна мършавата си, твърда като рог ръка и Тибор я раздруса непохватно с предния си десен екстензор. — Това е моят приятел Ърл Потър.

Тибор се здрависа и с Потър.

— Привет — поздрави Потър. Люспестите му, грапави устни се изкривиха. — Може ли да погледнем средството ти — тази каручка, към която си привързан? Никога не сме виждали подобно нещо.

Мутанти, помисли си Тибор. Гущероподобни. Успя да превъзмогне тръпката на отвращение. Върху лицето му се появи нещо като усмивка.