Филип Дик - Бог на гнева

Тя пристъпи на пръсти с по детински преувеличена предпазливост, вдигна двете си ръце към устата и захапа кокалчетата си, съзнавайки, че не бива да го безпокои, което би се случило, ако извика.

Сякаш беше с маска за празника Вси светии. Видя падналата на пода риза. Беше толкова мокър…

— Татко… — прошепна тя и постави ризата върху лицето му, притискайки я съвсем, съвсем лекичко с върха на пръстите си като с крачета на паяк, докато попие всичко, всичко, което го покриваше — като кал или рояк насекоми.

След малко я отдели, защото много пъти се беше порязвала и знаеше, че такива неща засъхват и прилепват, а след това е много болезнено да ги отделиш.

Вече изглеждаше по-чист, макар пак да беше различен. Тя притисна ризата към себе си и я отнесе обрано в старата стая, защото беше негова, защото й беше дал играчки и шоколад и защото искаше да има нещо негово, от което той вече не се нуждае. Не и толкова мръсно.

По-късно, много по-късно, когато я разгледа, разгъвайки я напълно върху леглото си, й беше приятно да забележи, че отпечатаните върху нея следи от собствената му кръв много напомнят лицето му, което лежеше съвсем плоско пред нея, сега вече потъмняло, повтаряйки всяка подробност от изражението му…

Освен очите, които изглеждаха странно хоризонтални — само цепки, сякаш наблюдаваха направо през повърхността на света, сякаш светът беше плосък и погледът му стигаше до безкрая във вечността.

Не й хареса как изглеждат очите му, затова отново сгъна ризата и я скри на дъното на кутията си за играчки, където я забрави завинаги.

Този път поради някаква причина си спомни да не захлопва капака и внимателно го притвори.

Ето! Пълзящият на ръце и колене мъж в помийната яма. Тъмните очи търсеха отвор. Кръстосани брезентови презрамки на гърба му. Светкавиците над него, плющящият върху него дъжд. И до следващия завой на пътя му той наблюдава/ те наблюдават/то наблюдава, защото той/те/то — то — знае, че мъжът приближава с болка в главата си. И то поглежда към мястото, където бурята се среща със земята и се поражда калта, изтрива тинести пръски от палтото си, подушва въздуха, вижда главата и раменете на мъжа да подминават повратната точка, отдръпва се.

Мъжът открива отворената клоака и припълзява навътре.

След двайсет крачки той запали ръчния си фенер и насочи снопа светлина към тавана. След това застана върху пътеката до помийния канал и подпря гръб на стената. Изтри чело със сиво-кафявия си ръкав, изтръска капките от косата си и избърса ръце в панталоните.

За момент се намръщи. След това бръкна в метнатата през рамото му торба, извади туба с таблетки и глътна една. Гръмотевиците трещяха наоколо и той изруга, притиснал слепоочията си. Но те продължаваха да избухват и той се свлече на колене, хлипайки.

Нивото на помията в центъра на канала започна да се надига. Наблюдавайки го на светлината на фенера, той се изправи на крака и се помъкна навътре, докато стигна до нещо като платформа. Миризмата на отпадъци тук беше по-силна, но имаше достатъчно място да приседне и да облегне гръб на стената, както и направи. Изгаси фенера.

След известно време хапчето започна да действа и той въздъхна.

„Виж колко хилаво е проникналото у мен.“

Той разкопча кобура си и натисна с палец предпазителя на револвера.

„То ме чу и изпитва болка.“

Между грохота на гръмотевиците се възцаряваше тишина. Остана седнал около час и се унесе в лека дрямка.

Събуди го вероятно някакъв шум. Ако беше така, бил е прекалено тих, за да го е доловил съзнателно.

„То е будно. Как е възможно да ме чува? Кажи ми. Как е възможно да ме чува?“

— Чувам те — каза той — и съм въоръжен.

Мисълта му машинално се насочи към оръжието от едната му страна и пръстът му напипа спусъка.

(„Представа за револвер и усещане за присмех, докато осем мъже рухват, преди то да щракне върху празния патронник.“)

С лявата си ръка отново запали фенерчето. Щом размаха снопа светлина, откъм ъгъла проблеснаха няколко опалови искри.

Храна, помисли си той. Ще ми е необходима, преди да тръгна обратно към бункера! Ще свърши работа.

„Няма да ме ядеш.“

Кой си ти? — попита той.

„Ти мислиш за мен като за плъхове. Мислиш за нещо, известно като «Наръчник на Военновъздушните сили за оцеляване», където се обяснява, че ако отрежеш една от главите ми — тази, в която е отровата, — след това трябва да цепнеш корема и да продължиш разреза, докато изпънеш всяко краче. Така може да се одере кожата, да се отвори и изпразни коремната кухина, да се отстрани гръбнакът и двете половини да се изпекат на шиш на слаб огън.“