Филип Дик - Бог на гнева

— О — измърмори доктор Абернати.

— Благодаря за кафето, сър — опита се да приключи разговора хромият. — Предполагам, че е време да тръгвам…

— Мога ли да ти дам един катехизис? Да имаш какво да четеш по пътя?

— Да, благодаря.

— Не ме харесваш и не ме уважаваш, нали, Тибор?

— Нека да запазя отговора за себе си, отче.

— Запази го, но вземи това — каза доктор Абернати.

— Благодаря — отвърна Тибор и взе книгата.

— Ще ти разкрия още нещо, което би трябвало да знаеш — добави доктор Абернати. — Попаднах на него в една книга за вярванията на древните гърци. Техният бог Аполон бил бог на предаността и когато се подлагал на изпитания, винаги се оказвал един и същ. Това било основното му качество. Бил това, което е… завинаги. С постоянството си той можел да бъде дефиниран и тъкмо то се считало за аполонското качество в хората. — Той се изкашля и продължи по-бързо: — Но Дионис, богът на безумието, бил бог на метаморфозата.

— Какво е „метаморфоза“? — попита Тибор.

— Промяна. От една форма в друга. Та както виждаш, Богът на Гнева, който също като Дионис е бог на безумието, също може да се крие, да се спотайва, да се маскира, да е това, което не е. Би ли могъл да си представиш, че се кланяш на бог, който е по-скоро онова, което не е?

Тибор го погледна объркан. Стаята се изпълни с недоумението и напрежението между двамата: недоумение, граничещо с неразбирателство.

— Това са сложни въпроси — заключи най-после доктор Абернати, докато се изправяше. — Ще те видя ли след завръщането ти?

— Може би — отвърна Тибор, задействайки каручката си.

— Християнският Бог… — Доктор Абернати се подвоуми, забелязал объркаността на Тибор, която очевидно го беше изтощила. — „Аз съм онова, което съм“, както казва Бог на Мойсей в Библията. Това е нашият Бог.

Навън магията беше помръкнала сред настъпилото пладне. Слънцето бе скрило лика си зад малък облак, а Дарлин’ Кори беше глътнала една земна пчела и се чувстваше зле.

Върна се в квартирата си следващия следобед. Вратата затътна, щом пъхна пръста си, но разпозна пръстена и се плъзна наполовина вдясно. Промъкна се с рамото напред, ритна я и тя се затвори зад него.

След като нагласи торбата, която беше пълна с нови запаси от хербициди, той спря за момент, за да докосне цицината, която се беше подула между лявото му слепоочие и челото. Пулсираше и той усети вълна от болка да сграбчва главата му, знаеше, че ще се случи така. Но не можеше да не я докосне. Реакция от възпалените зъби, реши той.

Погълна друга таблетка от новите си запаси, предполагайки, че ефектът ще е по-слаб от необходимото.

Обърна се и тръгна надолу по вечно осветения, по вечно слабо осветения тунел, който водеше към бункерите. Преди да стигне до този, в който обикновено спеше, кракът му попадна върху малко червено камионче и той се срина върху земята. Докато падаше, предпази с ръка натъртената си глава. Блъснато от стоварилия се върху му крак, камиончето включи сирената си и препусна нагоре по тунела.

След миг нисък, обемист силует прелетя край него, издавайки хлипащи звуци.

— Камонче! — изкрещя силуетът, преследвайки звука на сирената.

Той се надигна на колене, а след това и на крака. Залитайки през входа, забеляза, че стаята е в пълен безпорядък, както беше подозирал. Утре ще се преместя в съседната, зарече се. По-лесно е, отколкото да почиствам целия проклет боклук.

Метна торбата върху най-близката маса и рухна върху леглото, притискайки опакото на дясната си китка върху челото си.

Помръдването на сянка върху клепачите му подсказа, че вече не е сам. Без да отваря очи и да променя положението си, той изръмжа:

— Алис, казах ти да си прибираш играчките! Дадох ти такава хубава кутия за тях! Ако не започнеш да ги пазиш там, ще ти ги взема до една.

— Не! — отвърна пискливият глас. — Камонче…

След това чу шляпането на босите й крака по пода и капакът на кутията за играчки изскрибуца. Беше твърде късно да изкрещи и тъй като знаеше какво ще последва, той стисна зъби, щом тя го затръшва с трясък, който отекна във всички стени на тясната килия и се стовари върху главата му.

Фактът, че тя не знае как по-добре да постъпи, не променя проблемите, реши той. Беше довел Алис преди три седмици — малоумно момиче, което жителите на Щутгарт бяха прогонили. Не беше сигурен дали от състрадание или от желание да има компания. Вероятно решението му се дължеше по малко и на двете. Сега разбираше защо бяха постъпили така с нея. Беше невъзможно, влудяващо да се живее с Алис. Щом се почувстваше малко по-добре, щеше да я върне там, където я беше открил да плаче — край реката със закачена за един трънлив храст дрешка.