Филип Дик - Бог на гнева

— Не става дума за това — възрази Тибор. — Знам, че мога да го измисля, че мога да нарисувам едно лице само по снимката, която видях. Работата е в това, че няма да е истинското.

— Истинското? — възкликна доктор Абернати. — Истинското? Какво е истината? Нима щом един Служител погледне неточното лице, това би накърнило вярата му, ако чувствата му са действително праведни? Разбира се, че не. Не се опитвам да опозоря тези, които може би считаш за мои съперници. Далеч съм от подобна мисъл. Ти си този, когото ценя. Едно Пътуване е рисковано начинание, меко казано. Какво ще спечелим, ако те загубим? Нищо. Какво ще загубим, ако те загубим? Вероятно една душа и един добър художник. Не би ми се искало да те загубя поради тъй несъществена причина.

— Това не е несъществена причина, отче — възпротиви се Тибор. — Става дума за честност. Платено ми е да направя нещо и за Бога! — вашия или техния — трябва да го свърша, както се полага. Аз работя по този начин.

— Мир на душата ти. — Доктор Абернати вдигна ръка, отпи още една глътка кафе и продължи: — Гордостта също е грях. Тъкмо заради нея Луцифер рухна от небесата. От всички смъртни грехове гордостта е най-тежкият. Гневът, алчността, завистта, похотта, мързелът, лакомията засягат единствено взаимоотношенията ни с другите и със света. Докато гордостта е абсолютна. Тя засяга отношението на даден човек към самия себе си. Тъкмо затова е най-тежкият грях от всички тях. Гордостта не се нуждае от причина да се гордееш със себе си. Тя е крайна степен на нарцисизъм. Усещам, че може би си жертва на подобни чувства.

Тибор се разсмя и погълна голяма глътка кафе.

— Мисля, че сте попаднали на грешния човек — отвърна той. — Притежавам твърде малко неща, с които да се гордея. — Той постави чашата кафе пред себе си и вдигна металната си ръка. — Нима можете да предположите, че точно аз бих могъл се гордея с нещо? По дяволите, та аз съм наполовина машина, сър! От всички грехове, които изброихте, този вероятно е най-неприложим към мен.

— Не бих се обзаложил на такъв бас с пари — отвърна доктор Абернати.

— Дойдох да обсъдим религиозни въпроси — напомни Тибор.

— Така е — съгласи се доктор Абернати, — имаш право. Опитвам се да намеря точното място на ангажимента, който си поел. Още кафе?

— Да, ако обичате — отвърна Тибор.

Доктор Абернати му наля, а Тибор погледна през прозореца. Единайсет часа — усети, че мигът на истината преминава над света. Нещо току-що бе помръкнало. Никога нямаше да разбере какво.

Отпи глътка, замисляйки се за предишната вечер.

— Отче — промълви накрая той, — не знам кой е прав и кой греши — вие или те — и вероятно никога няма да узная. Но не мога да си позволя да излъжа някого, когато съм дал дума, че ще свърша дадена работа. Ако не беше така, бих се съгласил с разсъжденията ви.

Доктор Абернати разбърка кафето си и отпи.

— И вероятно изобщо не би се замислил, ако не беше открил нас, християните от Последната вечеря — отвърна той, — след като си в състояние да свършиш добра работа. Не се опитвам да те разубедя да постъпиш, както считаш за правилно. Просто мисля, че грешиш и че би могъл да улесниш онова, което те смущава.

— Не търся улеснение, отче.

— Караш ме да бъда нещо, което дори не се опитвам — продължи доктор Абернати. — Става дума единствено за това, че ми се струва… съществува начин да направиш по-лесни нещата за себе си.

— С други думи, искате да замина за известно време, да се престоря, че съм видял лицето, което би трябвало да видя, да го нарисувам и с това да приключа — предположи Тибор.

— Ако трябва да бъда пределно честен — отвърна доктор Абернати, — да. Така няма да излъжеш никого…

— Дори себе си? — попита Тибор.

— Гордост — каза доктор Абернати — гордост.

— Съжалявам, сър — отговори Тибор, докато оставяше чашата си. — Съжалявам, но не мога да го направя.

— Защо не? — попита доктор Абернати.

— Защото няма да е справедливо — отвърна Тибор. — Не съм такъв човек. Всъщност вашите разсъждения ме карат да се замисля отново за вашата религия. Предполагам, че бих искал да отложа своето решение по отношение на смяната на вярата.

— Както желаеш — съгласи се доктор Абернати. — Естествено, според нашето учение твоята безсмъртна душа е изложена на постоянна опасност.

— И все пак — запита Тибор — нали не смятате всеки човек за прокълнат?

— Точно така — отговори доктор Абернати. — Кой ти предостави това йезуитско познание?

— Фей Блен — каза Тибор.