Филип Дик - Бог на гнева

Доктор Абернати продължаваше да чака с протегната ръка.

Единствено това, помисли си Пит Сендс. Но изобщо не помръдна, когато хромият пожела да се присъедини към нас, за да не тръгне на Пътуване. Защо не настоя тогава? Не беше толкова трудно да вземе решение. Нормално би било доктор Абернати моментално да привлече Тибор в християнската църква. Пит Сендс многократно беше ставал свидетел на подобни светкавични покръствания.

— Виж какво — каза на глас Пит. — Ще ти предам целия си запас от лекарства, ако ми откриеш защо спря Макмастърс, когато поиска да премине към нас. А? Става ли?

— Той трябва да притежава смелост. Трябва да съблюдава възложените му задължения. Дори от една неправедна и фалшива църква.

— О, сигурно се майтапиш.

Казаното не му прозвуча искрено. Този път дори още по-малко. Запитан направо за основанията си, доктор Абернати разкри, че няма такива. Или по-скоро, замисли се Пит, не иска да ги изрече.

— Хапчетата — повтори доктор Абернати. — Обясних ти защо се въздържах от изкушението да привлека един от най-добрите майстори на фрески в региона на Скалистите планини в християнската църква. Сега ми дай…

— Всичко друго — промълви Пит Сендс.

— Моля? — Сякаш недочул, доктор Абернати постави длан върху ухото си. — О, разбирам. Всичко друго, освен лекарствата.

— Люрайн и всичко, което поискаш — промълви Пит с едва доловим глас, неуверен дали свещеникът въобще е чул думите, или само е усетил тона му.

Но самият тон беше достатъчен да изрази изреченото. През целия си живот, дори през войната, никога не беше звучал по този начин. Поне така му се стори.

— Хмм — отвърна доктор Абернати — Люрайн и всичко, което поискам. Твърде внушително предложение. Трябва доста да си привикнал с едно или няколко от твоите хапчета, така ли е?

Той изгледа втренчено Пит.

— Не с хапчетата — отвърна Пит, — а с онова, което ми показват.

— Нека помисля. — Доктор Абернати помълча известно време. — Нищо не ми идва на ум тази вечер… може би най-добре да отложим засега. Може би ще измисля нещо до утре или вдругиден.

И не само това, помисли си Пит, ами спечели и цялото сребро, което имах, когато започнахме играта. По дяволите.

— Между впрочем — продължи доктор Абернати. — Как е в леглото Люрайн? Толкова ли са твърди гърдите й, например, колкото изглеждат?

— Като морски прилив е — отвърна навъсен Пит. — Или вятър над равнината. Гърдите й са като купчинки пилешка тлъстина. Слабините й…

Доктор Абернати го прекъсна ухилен:

— Значи си изпитал удоволствието да я познаеш. В библейския смисъл.

— Наистина ли искаш да разбереш как е? Средна работа. В края на краищата, имал съм много жени. Много от тях бяха по-добри, а много други по-зле в леглото. Това е всичко.

Доктор Абернати продължаваше да се хили.

— Какво смешно има? — попита Пит.

— Вероятно по същия начин гладни мъже разговарят за апетитни ордьоври — отвърна доктор Абернати.

Пит поруменя, съзнавайки, че се е изчервило и темето му. Помръдна рамене и се извърна.

— Теб какво те засяга?

— Любопитство — отвърна доктор Абернати, почесвайки се по брадичката под откровено ухилената си уста. — Аз съм любопитен човек, а дори получено от втора ръка, плътското познание си остава познание.

— А и вероятно дългите години, прекарани в изповедалнята, развиват склонност към воайорство — предположи Пит.

— Но по никакъв начин не възпрепятстват причастието — отвърна доктор Абернати.

— Знам за валденсите 20 20 Християнска секта, възникнала в южна Франция в края на XII век и възприела калвинистката догма през XVI век. — Б.пр. — рече Пит. — Онова, което исках да кажа, бе…

— … че надничам през ключалката. — Доктор Абернати въздъхна и се изправи, нагласявайки расото си. — Е, аз ще вървя.

Пит го изпрати до вратата и пусна Том Бързия И Неговият Електрически Магически Килим да свърши обичайните си вечерни задължения.

Прахта полепваше по росата, но вдиганите от копитата на кравата пръски мокреха лицето му. Тибор завъртя глава на една страна и се загледа в утринните цветове.

Цветовете… Исусе! Цветовете! — помисли си той. Сутрин всичко изглеждаше особено — влажните листа и мазното сивкаво синьо на перата на сойките, блещукащото кафяво на крайпътните ябълки — всичко! Всичко е особено докъм единайсет часа. След това цветовете си остават същите, но магията изчезва, магията на влагата. Сега в западния край на света от девет и половина се долавяше дрезгава мараня. Припомни си светлосенките в репродукциите на Рембрандт, които беше виждал. Беше така лесно да го имитира, помисли си. Говореха му за очите на Рембрандт. Какво виждат те? Каквото си искат. Нямаше нищо освен сенки. Той не беше художник на утрото, затова беше лесен за подражание. Но всички тези утринни художници, импресионистите — струпани на едно място, само защото седяха в един и същи ъгъл на кафене „Гебоа“, те бяха по-трудни за имитиране. Те виждаха нещо като картината наоколо и го пресъздаваха в съвършени окръжности.