Филип Дик - Бог на гнева

Наблюдаваше птиците и поглъщаше полета им. Сутринта беше прекалено красива. Той я запечата в съзнанието си. В акварел. В маслени бои, което беше по-трудно и мъчително — пласт подир пласт.

За да отблъсне други неща.

Какво?

Кравата измуча глухо и той измърмори нещо в отговор.

Господи, как мразеше да работи на изкуствена светлина! Беше достатъчна за дреболии, за някое ъгълче или контур, за подготвителна работа, но едно завършено произведение — das Ding selber 21 21 Das Ding selber (нем.) — самото нещо. — Б.пр. — трябваше да е творение на der Morgen 22 22 Morgen (нем.) — утро, сутрин. — Б.пр. .

Съзнанието му се завъртя в пълна окръжност, а утрото и цветовете се отдалечиха за известно време.

Жилището на доктор Абернати беше на около миля, през хълма и после след завоя. С тази скорост към десет часа щеше да е пред главния вход. А после? Опита се да отпъди мисълта, скицирайки едно дърво на ум. Но дойде есента, листата повехнаха и окапаха, и вятърът ги помете. А после?

Идеята за един Бог на милосърдието и любовта го беше обсебила неочаквано. Всъщност преди броени дни. Ако го приемат и покръстят, дори няма да се наложи да се изповяда, доколкото беше успял да разбере. За да не се смущава от сектантските разбирания на анабаптистите, той осъзна с истинско удовлетворение, че това ще го освободи от необходимостта да признае спохождалите го мисли: за Елена с гърди като облаци, за Люрайн с кожа като мляко, за Фей с уста като мед, за боите, които беше заделял за своя собствена употреба, за каменните блокове, които беше откраднал, за да скулптира.

Какво щеше да му каже доктор Абернати? О, по дяволите! Щеше да му даде съвет, да му възложи да изучи катехизиса, след известно време да го препита, да го кръсти и да го приеме в лоното на църквата.

Кое тогава разваляше тази утрин?

Предишната нощ беше сънувал своя стенопис. Мястото на Карл Луфтойфел в центъра беше празно, надавайки вопли да бъде запълнено. Лицето от снимката, която му беше показал доминус Маккомас, сякаш непрекъснато му убягваше. Не беше самият той. Все още. Видеше ли веднъж този мъж и зърнеше ли очите — не потулени като в рисунка на Рембранд, не!, а очите на самия Бог на Гнева, фокусирани насреща му с отпуснатите/опънати/провиснали мускули на Това Лице, торбичките или тъмните петна под очите, паралелограмите на челото, — щом всички тези подробности се разкриеха пред него дори само за един-единствен утринен миг, празното петно щеше да бъде запълнено. Съзреше ли го веднъж, щеше да го види целият свят — чрез неговото зрение и шестте пръста на стоманената му ръка.

Изплю се, облиза устни и се изкашля. Сутринта му идваше в повече.

Холандската крава Дарлин’ Кори зави и му остана още около миля.

Влезе бавно в кабинета и видя свещеника.

— Благодаря — каза Тибор, приемайки чаша кафе, която нагласи в удобно положение, за да изпие две бързи, горещи глътки.

Доктор Абернати добави сметана и захар в своята и я разбърка шумно.

Известно време останаха безмълвни, след което доктор Абернати рече:

— Искаш да станеш християнин.

Какъвто и да беше въпросителният знак в края на фразата, долови го едва-едва в леко повдигнатите му вежди.

— Аз съм… заинтригуван. Да. Както споделих вчера вечерта…

— Да, да, знам — прекъсна го доктор Абернати. — Излишно е да повтарям, че нашият пример те впечатлява по такъв начин. — Той се обърна, за да погледне през прозореца, и продължи: — Вярваш ли във всемогъщия Бог Отец, Творец на небето и земята, и в единствения му син Исус Христос, нашия Бог, роден от Дева Мария, който пострада от Пилат Понтийски, беше разпнат на кръста, умря, беше погребан, а на третия ден възкръсна?

— Мисля, че да — отвърна Тибор. — Да, така мисля.

— Вярваш ли, че Той ще слезе да въздаде справедливост на живи и мъртви?

— Мога, ако се опитам — потвърди Тибор.

— Все пак си откровен — продължи доктор Абернати. — Независимо от слуховете, че сме користолюбиви, това не е така. С радост бих те приютил в лоното на църквата, но единствено ако знаеш какво вършиш. Първото нещо е, че сме победни от Служителите на Гнева. Така че, ако търсиш изгода при нас, забрави го. Не можем да си позволим фрески, нито дори цветни ръкописи.

— Това е последното, което ми е дошло на ума — отвърна Тибор.

— Добре — установи доктор Абернати. — Просто исках да се уверя, че говорим за едно и също.

— Сигурен съм в това — рече Тибор.

— Работиш за Служителите на Гнева.

— Взел съм пари от тях — потвърди Тибор. — Възложили са ми работа, която трябва да свърша.