Филип Дик - Бог на гнева

— Съжалявам — я чу той. — Съжалявам, татко.

— Не съм ти никакъв татко — сряза я. — Хапни малко шоколад и върви да спиш, моля те…

Чувстваше се като чаша с ледена вода. Налудничава мисъл! Потта му сякаш беше кондензирала по стените й влага, но отвътре му беше студено, студено, студено! Скръсти ръце и се разтрепери. Накрая напипа с пръсти одеялото, сграбчи го и го издърпа отгоре си.

Чу Алис да си тананика в другия край на стаята и това донякъде го поуспокои.

После, осъзнавайки за свой ужас, че все още не се е унесъл напълно, отново се озова в офиса си, където секретарката му току-що се беше втурнала с цял сноп листове, който държеше като цвете с пръстите си с розови нокти и не спираше да бърбори, да бърбори и да бърбори възбудено, докато той отговаряше и кимаше непрекъснато с глава и жестикулираше с ръце, като в това време натискаше контролните бутони на телефоните си, потупваше се по носа, подръпваше месестата част на ухото си и разговаряше, без да чуе или разбере нито дума от онова, което изричаха и двамата, без да чуе дори звъна на телефоните, светлинките на чиито бутони непрекъснато светваха и угасваха сред цялата тази атмосфера на неотложност и странно усещане за раздяла, преместване, безсилие, докато Доли Райбър — така се казваше секретарката — не спираше да говори, а той внезапно забеляза — запазил цялото си хладнокръвие, — че главата й е кучешка и тъкмо започва да вие (воят достигаше до слуха му, макар и едва-едва), а той протегна ръка да я погали по муцуната и тя се превърна в застаналата до леглото му Алис.

— Казах ти да си легнеш! — повтори той.

— Съжалявам, татко — отвърна момичето.

— Няма нищо! Върви да спиш, както вече ти казах.

Силуетът се оттегли и той събра сили да разкопчае муниционните си колани и да смъкне дрехите си, тъй като вече не се чувстваше като чаша с ледена вода, и да избута всичко това през ръба на леглото.

Остана да лежи задъхан, а главата му пулсираше при всеки удар на сърцето му.

Плъховете! Плъховете… Бяха навсякъде около него и се приближаваха все повече и повече… Посегна за напалма. Но те заповтаряха: „Избави ни, избави ни от Твоя Гняв“, а той се изкикоти и изяде поднесените от тях дарове.

„За известно време“, каза им той, след което небето се взриви и навсякъде около него бавно се разлетяха безформени силуети, повечето червени, но някои бяха безцветни, а той ги наблюдаваше с безразличие, докато се носеха край него, след което — всъщност не беше сигурен дали преди или след това, но знаеше, че това няма никакво значение — той по-скоро чу и усети, отколкото видя някаква пулсираща светлина в главата си, чувството от което беше приятно, и той я остави да проникне дълбоко в него в продължение на известно време, което би могло да бъде часове или секунди (и това беше без значение), и докато изпита внезапно усещане, че устните му помръдват, без да беше доловил никакви думи там, където се намираше, нечий глас изрече:

— Какво е З-III, татко?

— Заспивай, по дяволите! Заспивай! — чу най-после той изречените от устата му думи, последвани от отдалечаващи се стъпки.

Плъхове… Избави ни… З-III… Светлина. Светлина!

Той блещукаше като неонова тръба и пулсираше също като нея. Все по-ярко и по-ярко. Червено, оранжево, жълто. Бяло! Бяло и ослепително! Завъртя се сред чисто бялата светлина. За миг изпита наслада. Само за миг.

Заспуска се бавно и той го видя да се приближава. Да се носи. Изпита страх, сви се раболепно пред него, но то продължи протяжното си спускане въпреки всичко.

„Господи!“ — изтръгна се сподавен вик от цялото му същество, но то се спускаше все по-ниско и по-ниско над него.

Една желязна корона се настани върху челото му, скова го, намести се. Стегна главата му като халка от сух лед. Ръце? Нима имаше ръце? Щом беше така, опита се да ги използва да я издърпа, но без какъвто и да било успех. Тя прилепна и запулсира, а той отново беше в своя бункер, усещайки я.

— Алис! — викна той. — Алис! Моля те!…

— Какво, татко? Какво? — приближи се отново тя.

— Огледало! Трябва ми огледало! Вземи малкото отгоре над тоалетната и ми го донеси! Побързай!

— Огледало?

— Огледало! Spiegel! 23 23 Spiegel (нем.) — огледало. — Б.пр. Отразител! Нещото, в което виждаш лицето си!

— Добре.

Тя се затича.

— И нож! Ще ми трябва нож, струва ми се! — извика след нея той, без да е сигурен дали го чува.

След мъчително дълго време тя се върна.

— Нося огледалото — рече.

Той го грабна от нея и го повдигна. Обърна глава и го погледна с лявото си око.