Филип Дик - Бог на гнева

Проклет да съм, ако тръгна нататък, увери сам себе си той. Ако Тибор действително е там, значи просто не съм имал късмет. Както и той — в края на краищата се опитвам да му помогна. Дали? Изпита пълно объркване. Няма да ми се изясни, докато не му дойде времето, осъзна Пит. Също като екзистенциалист, ще съдя за състоянието си от постъпките, които извършвам. Мисълта следва действието, както учи Мусолини. Am Anfang war die Tat 33 33 В началото бе дело (нем.). — Б.пр. , казва Гьоте във „Фауст“. В началото бе делото, а не словото, учи Йоан в своите разсъждения логоса. Погърчването на теологията.

Той извади бинокъл от торбата си и огледа хоризонта, опитвайки се да разбере какво има пред него. Светът — гъмжащ зоопарк. Наоколо видове, които не се срещат по-нататък. Създания, от които всички изпитват ужас, и същества, за които никой не знае нищо. Човеци, следчовеци, квазичовеци, псевдочовеци… Всевъзможни видове, каквито би могъл да си въобразиш, а и някои, които не би могъл.

Ето там, вдясно, се простираше местонахождението на Великата К. Е, по дяволите, натам не би тръгнал в никакъв случай. Обиколни пътища? Започна да се озърта, наслаждавайки се на увеличителните свойства на призмите на бинокъла. Полета с човешки и роботизирани фермери, които пристъпваха по коравата земя… беше трудно да различиш роботите от живите. От прах в прах, каза си той. Denn es gehet dem Menschen wie dam Vieh; wie dies stirbt, so stirbt mer auch. Което се случва с човеците, се случва и с животните: и едните, и другите умират.

Какво означава „да умра“, запита се той. Уникалността неминуемо загива. Природата се старае да свръхпроизведе всеки вид. Уникалността е грешка, провал за природата. В името на оцеляването са необходими стотици, хиляди, дори милиони от един вид, всичките равностойни. Ако всички, с изключение на един-единствен, загинат, природата е победител. Но като цяло тя губи. Ами аз? Аз съм неповторим, осъзна той. Значи съм обречен. Всеки човек е неповторим, следователно обречен.

Печална мисъл.

Погледна ръчния си часовник. Тибор беше тръгнал преди шейсет и два часа. Колко далеч би могла да стигне една кравешка каручка за толкова време? Шейсет и два часа? Идиотски далеч. Скоростта на охлюва би трябвало да е постоянна, инч след инч, миля след миля. Вероятно е на около четирийсетина мили от Шарлотсвил, прецени Пит. По-добре да допусне най-лошото.

Дали усеща, че го преследвам, запита се той.

Как би постъпил хромият? Очевидно беше въоръжен. Ели беше споменала нещо по този въпрос. Тибор неминуемо би действал така, че да се защити. Както би постъпил всеки друг. В торбата си Пит имаше четири 38-калиброви патрона и специален полицейски револвер. Мога да го разкъсам на парчета с него, каза си. И ще го направя, ако пръв стреля срещу мен. И двамата бихме защитили живота си. Това е божествен инстинкт. Нямаме избор.

В откритото пространство, далеч от града, и двамата водеха смъртна битка срещу Антагониста. Антагонистът се хранеше от тях под формата на разруха. Изсмукваше телата на живите, като ги връщаше в окончателното им състояние на пръст… от което Бог щеше да ги въздигне, когато настъпи моментът. Възкресение на тялото, на съвършеното, неразрушимо окончателно тяло, което не гние, не загива и не се променя към по-добро или по-лошо. Кръвта и тялото не са плътта, която висеше на кръста. И тъй нататък. В това вярваха дори еретиците от църквата на Гнева: беше се превърнало в общоприета вяра. Без съмнение. Тибор, който се намираше пред него, сигурно има същите мисли, докато се друса в кравешката си каручка, блъскана, тътреща се и скрибуцаща върху коравата пръст. Двамата сме свързани, той и аз, от общата нишка на догмата. За миг се сливаме в един човек, Макмастърс и аз. Чувствам го. Но не продължава вечно. И то като уникалността загива.

Всички добри неща загиват, помисли си Пит. Поне тук, на този свят. Но на другия са като Платоновата теория за матрицата: надмогнали загубата и разрухата.

При извънредни обстоятелства кравата на Тибор би хукнала. Следователно може да се движи по-бързо от мен, прецени Пит. Ако знае, че съм по петите му, може да избяга, да набере добра скорост и да ме изостави тук. Което може би е по-добрият изход в крайна сметка. Той ще оцелее, аз ще оцелея… всичко продължава, както си е било. Само че не може да продължи, както си е било, тъй като Тибор ще разполага или с фотоси, или с филмови кадри. Тогава? Отрезвяваща мисъл. Въздействието върху Шарлотсвил — невъзможно да се предвиди. Прекалено много възможности и повечето от тях неприятни.