Йън Ървайн: Пътят между световете

— Падна ли ми, мръсен предател! — изсъска задъхан и така заби юмрук в корема на Лиан, че го преви безпомощен. — Още преди година трябваше да го направя…

Сграбчи го за яката и панталона. Лиан се помъчи да го ритне, но аакимът беше прекалено едър и як. Останалите още бяха далече и не можеха да се намесят, дори да искаха.

— Мъртъв си! — забраха думите в гърлото на Баситор. Провеси пленника си над пропастта и го разтърси. — Помниш ли Хинтис? Умря заради тебе! Помниш ли Селиал, Шала, Тел, Трул? — Продължи да изрежда имена, повечето непознати за Лиан. Май го обвиняваше за всеки загинал и в Шазмак, и след това. — Помниш ли с каква благост те посрещнаха събратята ми в Шазмак, коварен зейн? А Раел помниш ли? Всички са мъртви заради тебе. И пак заради тебе скъпият ни Шазмак е съсипан! Е, поне това мога да сторя за тях…

Лиан се вторачи надолу. Луната заливаше бездната със зловеща светлина и назъбените скали се открояваха като по пладне. Баситор се накани да го метне.

Едната ръка на Лиан се закачи в някоя от многото метални издатини по стените на кулата. Вкопчи се в нея като удавник, напрегна мускули и улучи с коляно Баситор в окото. Аакимът залитна и хватката му се разхлаби за миг-два. Лиан го отблъсна с нов ритник и защъка нагоре, все едно прътовете и куките в стената бяха стълба. Този път дори не си спомни, че се бои от високото. Изпънатите му пръсти напипаха перваза на прозорец без капак и той се преметна вътре, без да го е еня къде влиза.

По някое време вихрушката в главата му стихна, а погледът му се избистри. Озова се в горната зала, където си бе мерил силите в изкуството на разказвача със самия Рулке само преди седмица. По пода бяха разпръснати нацепени греди, керемиди и метални късове — останките от покрива, — но около самата машина беше чисто, като че тя отблъскваше всичко от себе си. И лепнещите навсякъде снежинки не се задържаха върху черните гладки повърхности.

Нямаше сили да се надигне. Двете изминали седмици бяха изцедили цялата жизненост, която бе останала в тялото му. Все пак завъртя глава да се огледа. Рулке се бе настанил върху горната седалка на творението си, явно съсредоточил ума си в някаква задача. Лиан се взря по-внимателно — цялото помещение беше покрито с паяжина от светлина, подобна на едва забележима рибарска мрежа. Нишките й засияха по-ярко и накрая мрежата се преобрази в блещукаща стена, по която се плъзгаха пъстри светлинки. Тя се люлееше в плавни вълни.

Тази преграда беше образ на Възбраната, простряла се във всичките десет измерения на пространството и времето. Имаше досег с всяка точка в Сантенар и другите планети от Трите свята, дори и с Нощната пустош, но ги отделяше непреодолимо от безжалостния кошмар на пустотата. Лиан научи от разказа на Рулке повече, отколкото би му се искало да знае за обитаващите я жестоки твари. Твърде ясно си представяше какво би сполетяло Сантенар, ако те някога се изтръгнат оттам.

Къде ли беше Каран? Видя я да седи със скръстени крака на перваз отсреща, пред нея имаше запалено мангалче. Въпреки стиснатите клепачи личеше, че е напълно будна и някаква мисъл е погълнала ума й.

— Каран! — кресна той.

Тя се ококори и мрежата от светлина изчезна.

— Лиан… — прошепна невесело и засрамено. — Какво търсиш тук? Върни се при тях.

— Не и без тебе.

Едва успя да се подпре на колене. Рулке се опомни от сътресението, което едва не го бе съборило от машината. Изглеждаше смутен, като че му се налагаше да говори на чужд език, който не знаеше добре.

— Плащам си за избора, който направих — натърти Каран.

— Цената е твърде висока. Ела с мен.

Не можеше да понесе, че Каран плати неговата свобода със своята.

— Няма връщане назад — тихо отказа тя. — Нищо сторено не може да бъде заличено. Моля те, върви си, иначе всичко е било напразно.

— Права е, летописецо — подкрепи я Рулке, който бързо дойде на себе си. — Не знам кой глупак те е пуснал да влезеш, но е нямало смисъл да идваш. Ако тя откаже да ми помага, пак ще спипам тебе.

— Няма да си тръгна! Каран, недей…

— Нямам избор. Махни се!

Лиан копнееше да я прегърне и знаеше, че въпреки грубостта си и тя иска това. Решимостта й се подронваше полека. Рулке размаха юмрук към вторачените стражи.

— Как да работя?! Отървете ме от него!

Идлис с белязаното лице и Йеча пристъпиха към летописеца. Сега изпълняваха само най-дребните и неприятни задължения, наказани заради подкрепата си за сказанието на Лиан при предизвикателството. Хванаха го под мишниците и го завлякоха по виещата се стълба покрай статуи, които бяха не по-малко грозни и плашещи от онези край портата. Още преди да слязат долу, безплътната паяжина на Възбраната отново грейна в залата с разбития покрив.