Ян Ирвин - Пътят между световете

„Взор през Огледалото“, макар и издаден в четири книги, бе замислен и написан като един цялостен роман. Когато се заех с това начинание преди повече от десет години, имах намерението да напиша обемист фентъзи епос, без да си поставям друга цел освен да предложа колкото се може по-добро забавление за читателите.

Стремях се обаче и да създам нещо, което да се отличава видимо от евроцентристката традиция на популярното фентъзи, наложила се през последните няколко десетилетия. Затова не може да се твърди, че тази книга е свързана със средновековието или феодализма по какъвто и да е начин. Действието не се развива в какъвто и да било реален или въображаем вариант на средновековието. Няма и борба на доброто срещу злото. Жените в романа не са угнетени жертви или незначителни фигури, а хора с истински характери, сблъскващи се с не по-малко затруднения от мъжете и справящи се с тях чрез силата на собствения си ум.

Исках и да изградя свят, чиято география да е правдоподобна, но и различна. Свят, в който културата и историята са важни, където хората правят грешки и не всичко завършва добре накрая, затова пък всяко действие, особено магията, си има своята цена.

Писах и пренаписвах непрекъснато от септември 1987 до март 1999 г., но началото е поставено цяло десетилетие по-рано. В края на 70-те години пред мен стоеше страховитата задача да подготвя докторската си дисертация и се вкопчвах във всяка идея, която би могла да я отложи. Сред хрумванията ми беше желанието да опиша алтернативен свят, който да има свои карти, достатъчно големи да закрият някоя стена, и всички подробности и черти — човешки, географски и биологични, от които се състои един свят. Идеята се въртеше в главата ми и години след като защитих успешно проклетата си дисертация, но в началото на 80-те грижите за семейството, ремонтът на къщата и натоварването в работата доста отслабиха интереса ми към измислянето на светове.

„Сянка по стъклото“, с която все пак се заех пет години по-късно, мина през двайсетина твърде сурови чернови варианта, много от тях писани в различни хотелски стаи из източното полукълбо на нашата планета. И в следващите книги вложих не по-малко усилия — твърде продължително писателско чиракуване! Не се съмнявам, че читателите с по-зорък поглед ще намерят грешки, вината за които нося единствено аз. Сега откривам, че съм недоволен от някои неща в завършеното произведение, и ако го започвах в момента, щеше да потръгне съвсем различно. Но изложената на хартия история не може да бъде променена.

Йън Ървайн, 1999 г.

Заплашителната машина, която изкривяваше дори светлината около себе си, бавно се въртеше над загубилата купола си кула на Каркарон. Рулке се бе изпъчил гордо в целия си ръст, опрял небрежно ръка на лостовете. С другата сочеше нагоре към изгряващата луна, чиято тъмна страна, изпъстрена с червено, лилаво и черно, тъкмо се бе показала като подпухнал балон над хоризонта. Страшната прокоба се сбъдваше — от 1830 години не бе имало пълнолуние на хид, средзимния ден, през което само тъмната страна на спътника да е обърната към планетата. Предсказанието на Рулке щеше да се окаже правдиво:

„Когато тъмната луна е пълна в средзимния ден, аз ще се завърна. Ще разбия Възбраната и ще отворя Пътя между световете. И Трите свята завинаги ще принадлежат на кароните.“

Каран, чиято глава едва стигаше до гърдите му, приличаше на снежнобяла сянка с корона от пламтящо червена коса. Лиан скърбеше за нея, но дори ако по чудо прекрачеше по въздуха, не би могъл да й върне свободата. А и никой вече не би му се притекъл на помощ. Презряха го, защото му приписаха вината, че е предал Каран на Рулке, обвиниха го, че е бил негов шпионин през цялото време. Нищо нямаше да разубеди събралите се тук хора. Накъдето и да се обърнеше, срещаше зли погледи, а най-яростно се вторачваше аакимът Баситор, според когото тъкмо заради Лиан бе превзет и осквернен Шазмак. При първия удобен случай Баситор щеше да си разчисти сметките с него.

Сега Лиан имаше само една приятелка — малката Лилис, но какво ли би могла да стори тя? Тук се бяха събрали най-могъщите люде на Сантенар и никой от тях — нито Мендарк, нито Игър, нито осакатеният Тенсор, нито пък Талия, Шанд или Малиен се осмеляваха да се опълчат срещу Рулке.