Йън Ървайн - Пътят между световете

— Надирил, накарай ги да спрат!

— Игър — поде библиотекарят, — угризенията за това деяние ще те измъчват до последния ти ден. Тя не е…

— Някой да го направи! — нададе вопъл Игър.

— Вече няма да прибягна до зло — невъзмутимо отвърна Малиен, — ако ще то да би донесло най-великото благо. Зара, остави лъка.

Тенсор смъкна крака от носилката и с голямо усилие успя да се изправи. Приличаше на скелет, от някогашното могъщо тяло бяха останали само кости и сухожилия, изкривени и разместени от безмилостния удар на Рулке в Катаза. Лиан понечи да пропълзи към него по снега, но огромният ботуш на Баситор се заби в гърба му.

— Това е шансът… — изхърка Тенсор. — Съдбата го праща, за да умножи терзанията ми. Що за злини са извършвали предците ми, та трябва аз да се разплащам така? Е, Малиен, ще чуя ли заповедта от тебе?

— Не.

— Винаги си искала да останеш праведна — прегърна я той за миг.

Направи неуверена крачка към Зара, после още една. Тя го следеше с поглед, лъкът висеше от едната й ръка, пръстите на другата държаха стрелата с червени пера. В последния миг като че й се прииска да ги скрие зад гърба си, но погледът му я вцепени.

Тенсор изтръгна лъка и нагласи стрелата на тетивата, след миг я опъна.

— Съжалявам, Каран — нечуто промълви.

— Стреляй, проклет да си! — писна Игър.

Тресеше се толкова силно, че главата му се люшкаше.

В променливото сияние от кулата червената коса на Каран сякаш пламтеше. Лицето й се виждаше само като бяло петънце, но Лиан изобщо не се съмняваше, че и от такова разстояние Тенсор е способен да забие стрела в окото й. Вече си представяше как острието ще профучи с гибелна точност и ударът ще я преметне от машината — мъртва още преди да се размаже върху острите камънаци в урвата.

— Не! — ревна той с всяка клетка в тялото си, насилваше се да прокара отново мисловната връзка, която Каран прекъсна съвсем наскоро.

Всички наоколо запушиха уши, за да се опазят от вцепеняващия вой. Лиан изви глава и впи зъби в прасеца на Баситор, който изскимтя и отскочи. Но Тенсор дори не трепна. Изопна тяло, прицели се и пусна стрелата, която изчезна в нощта.

В същия миг творението кривна встрани подобно на марионетка, чиито конци някой е срязал. Раздруса се и пропадна като пуснат камък. Рулке увисна във въздуха, но отново се изпъчи и ръцете му зашариха по лостовете. Машината наглед се стовари върху невидима опора, която я отхвърли, след това се завъртя в кръг и се понесе странично към Каркарон като яхта с пробит борд. Каран не се виждаше.

Може би малко оставаше Рулке да се справи, но творението отново се разклати, предницата се наклони и зави към скалната стена под кулата. Лиан спря да диша. Рулке се бореше отчаяно, овладя управлението секунда-две преди удара и машината мудно се заизкачва.

— Успяхме! — изврещя Игър. — Той е уязвим! Е, сега ще посмееш ли да използваш силата си срещу него! — обърна се предизвикателно към Мендарк.

Магистърът се поколеба, но изръмжа:

— Да, да! Заедно!

Всички протегнаха ръце напред. В нощта се проточиха шнурове от червен и син огън, а аакимите опънаха лъковете си, без да чакат знак. Десетина стрели литнаха като ято към целта, но около творението незабавно изникна блещукащо кълбо, наподобяващо огромен опал. Изблиците на енергия се отразиха опасно близо до нападателите, стопиха снега и оставиха стъкловидни петна по земята. Стрелите потънаха с безсилен шепот в преграда, спряла ги като гъсто тесто, и изпопадаха една по една.

— Натрихме му носа! — изкряка Тенсор. — Следващия път няма да е толкова нагъл!

Мендарк обаче осъзна по-бързо какво се е случило.

— Ти си глупак — промълви с отпаднал глас. — Рулке използва собствената ни сила срещу нас. Машината е неуязвима за всеки вид енергия, който можем да насочим към нея. А аз съм още по-голям глупак от тебе, щом си въобразявах, че ще постигнем нещо.

Творението се изравни във въздуха, издигна се плавно и застина над съсипания меден купол на кулата. Рулке се пресегна надолу, вдигна Каран и я показа на враговете си — невредима. Изрева дръзко някакво предизвикателство, после машината се пъхна в кулата подобно на яйце в гнездо. Докато се наместваше, стените се издуха, сякаш змия поглъщаше пиленце. Смущаващото ума червеникаво сияние се появи отново.

— За какво му беше всичко това? — промълви Талия.

— За да ни сплаши — отвърна Игър. — Може би още не е готов.

— Готов е! — натърти Шанд.

Издутото петнисто туловище на луната пълзеше нагоре. Леденият вятър се засилваше и всички потърсиха завет в амфитеатъра. Лиан остана проснат в снега. Ако би могъл да превърне яростта си в оръжие, Игър и Тенсор вече щяха да лежат бездиханни между скалите. Болката в разранените му крака не стихваше нито за миг, но не заглушаваше облекчението, че Каран е жива. Трябваше да я измъкне. Знаеше, че и тя би сторила същото за него.