Йън Ървайн - Пътят между световете

— Лилис! — прошепна той.

Момичето притича, лицето й беше посърнало. Студеният й нос опря за миг в още по-студената му буза. Тя трепереше.

— Казвай.

— Искам да се промъкна вътре. Ще ми помогнеш ли? Пролича й как напрегна волята си, за да се успокои, и овладя гласа си.

— Какво да направя?

— Виж дали ще успееш да махнеш тези окови. Лилис се наведе и опипа ботушите му.

— Олеле, кракът ти е целият в кръв… И другият също. Това изобщо не го засягаше.

— Ледът по метала прежулва кожата. Нищо страшно. Пръстите й шареха по оковите.

— Заключени са. Знаеш ли у кого е ключът?

— У Мендарк. Ще се опиташ ли… Не, прекалено е опасно. Тя въздъхна тихичко и се изправи.

— Горкият Лиан. Ще се опитам, разбира се. Заради тебе ще преджобя и самия Мендарк, колкото ще да ме е страх.

— Милата ми Лилис, толкова ме е срам, че те моля за подобно нещо.

Прегърна за миг слабичкото момиче, после я проследи с поглед как се прокрадна по леда и снега. Всъщност Лиан се срамуваше далеч повече, отколкото Лилис можеше да си представи, защото я използваше само да отвлече вниманието на другите. Щяха да я спипат в мига, когато се опиташе да открадне ключа от Мендарк, но се надяваше неизбежната суматоха при залавянето й да му даде малко време. Той изобщо не изчака да види какво ще се случи.

Всички се бяха спуснали в амфитеатъра, за да не ги продухва вятърът толкова силно. Май не го наблюдаваха. Лиан се промъкна между каменните скамейки до пътеката към Каркарон.

От другата страна до ушите му стигнаха крясъци. Значи бяха разкрили намерението на Лилис. Лиан се хлъзна и тупна по задник недалеч от ръба на пропастта. Закуцука по коварната пътека, колкото му позволяваха оковите, и тогава чу яростния вопъл на Магистъра:

— Какво си намислила, джебчийке недорасла?!

Не успя да различи уплашеното писукане на момичето. Само минута по-късно Мендарк се провикна:

— Той е избягал! След него!

Лиан удвои усилията си — страхът да не го заловят, преди да се е добрал до Каран, напълно заличаваше ужаса му от Рулке, а и непоносимата болка в краката.

Стигна до подножието на стълбата, която се извиваше в стръмна дъга към предната порта. Завлече се петдесет-шестдесет стъпала нагоре, но накрая бе принуден да спре, за да си поеме дъх, каквото Ще да става. Тук поне имаше парапет, на който да се опре, макар и покрит с неописуемо грозни муцуни на разни страшилища, които сякаш му се хилеха подигравателно. Както беше объркан и притеснен, стори му се, че дори посягат да го грабнат. Отдръпна се и пред него се изпречи далеч по-стряскаща гледка.

Над стъпалата имаше площадка, а нататък стълбата завиваше към страничната стена на кулата. В пространството между левия парапет и стената надвисваше страховита твар от легендите — получовек-полузвяр, с къси, но мощни крака, гръден кош като бъчва, дълги възлести ръце и ципести криле, хвърлящи сянка върху костния гребен на главата и острите зъби в устата. Пръстите с извити нокти лесно биха обхванали цялата глава на Лиан. По ставите на крилете и гребена на главата стърчаха шипове. В едната си ръка чудовището стискаше боздуган на верига, в другата държеше нещо като къс магьоснически жезъл.

Лиан заотстъпва, преди да осъзнае, че вижда статуя, създадена с чудно майсторство. Бронзът на скулптурата се бе оказал неподатлив на годините и стихиите. От другата страна на площадката клечеше друго изваяние на подобно същество, въоръжено с копие и дълги щипци. Бронята отпред бе изкована според формата на гърди колкото дини.

Между статуите бе разположена голяма врата от ковано желязо, цялата покрита с муцуни и фигури. Беше открехната, но зад нея имаше друга врата от релефни метални плочи. Лиан знаеше, че изображенията са безжизнени, но не успяваше да помръдне — те въплъщаваха страхотиите, с които бяха напълнили главата му още в детството. Щом се огледа, зърна преследвачите си, които се показаха от сенките. Само след минута щяха да го догонят. Баситор тичаше отпред с невъзможно грамадни крачки.

Лиан изохка от уплаха и преодоля последните стъпала не по-чевръсто от сакат рак. Различаваше добре свирепата гримаса на Баситор, чуваше злобното му ръмжене. Този път не се надяваше на милост. Аакимът щеше да строши главата му в стъпалата или да го хвърли в урвата, без да се замисли.

Лиан се метна над последното стъпало, веригите се закачиха за миг в натрошения камънак, но той дръпна, без да мисли за болката, и се освободи. Плъзна се по площадката, напъна портата и налетя с главата напред на една от неравните метални плочи. Разнесе се кух екот. Заудря по вратата с разкървавените си юмруци, но беше твърде късно. Баситор направо прехвърча над стъпалата.