Майкл Муркок - Господарят на паяците

— Страхувам се, че твоите амбиции надхвърлят моите — казах аз. — Освен това имам известна представа за Западния континент и не бих се върнал доброволно там.

— Бил си там! — Очите й заблестяха тя слезе от подиума дойде до мен и ме погледна в лицето.

Все още не знаех какво да направя или кажа. Очаквах омраза, а я намерих в такова странно настроение. Може би беше твърде хитра за мен.

— Бил си на запад — продължи тя. — И какво си видял?

— Неща, които не бих искал да видя втори път — отвърнах аз. Неволно я погледнах в очите. Те ангажираха цялото ми внимание. Хоргул се притисна до мен. Усетих сърцето си да бие силно. Не можех да се помръдна. На устните й се появи чувствена усмивка. Започна да гали ръката ми. Почувствах се замаян, нереален, чух гласът й да идва отдалеч.

— Кълна се — казва тя, — че аз ще изпълня задълженията си по сделката, ако ти изпълниш твоите. Бъди мой, Майкъл Кейн. Твоят произход е така загадъчен, както произходът на боговете. Може би ти си бог, млад бог. Може би ти можеш да дадеш власт на мен, а не аз на теб.

Все повече потъвах в тези очи. Не виждах нищо друго. Чувствах плътта си като вода. Почти не можех да се държа на краката си. Тя се протегна и зарови пръсти в косата ми.

Олюлях се и политнах назад. Движението ми помогна да разкъсам магията. Блъснах я и изревах:

— Не!

Лицето й се промени, изкриви се от злоба.

— Добре, така да бъде. С радост лично ще те убия, преди да си отида. Стражи!

Влезе стражът, който пазеше пред вратата. Извадих меча си, проклинайки се за проявената глупост. Бях допуснал Хоргул да ме омагьоса, както беше омагьосала брадхи! Силите й бяха по-големи от последния път, когато я срещнах. Ако продължават да растат, само небесата знаеха какво може да се случи. Трябваше да бъде спряна по някакъв начин, по какъвто и да е начин!

Стражът замахна с меча си. С лекота парирах удара. Не се хваля, като казвам, че съм добър сабльор и не е никакъв проблем да изляза срещу обикновен дворцови страж. Можех бързо да го довърша, но все още не исках никого да убивам. Опитах номера с избиване на меча от ръката му, но той го стискаше здраво.

Докато губех време в опит да го обезоръжа, дойдоха още стражи.

Вече се защитавах срещу шестима Хоргул беше зад гърба ми. Продължавах само да се отбранявам. Все още не желаех да проливам кръв.

Беше фатална грешка, защото докато бях зает със стражите, Хоргул дойде до мен с някакъв тежък предмет, не разбрах какъв, и ме удари по главата.

Проснах се по гръб.

Последното, което си спомням, беше, че се проклинах за проявената глупост.

Сега всичко изглеждаше изгубено!

Събудих се във влажна килия, очевидно някъде под земята. Не беше затворническа килия. Брадхите на Юга не приличат на старите средновековни разбойнически барони на Земята. По-вероятно беше някакъв склад. Вратата обаче беше здрава и колкото и да се мъчих, не можах да я поместя. Беше залостена от външната страна, а бях и обезоръжен.

Чудех се каква съдба ми е отредила Хоргул. С отхвърлянето на любовното й предложение бях удвоил нейната омраза към мен. Потреперих, като знаех какви мисли можеха да се породят в злобния й ум. Не ми се щеше да мисля за мъките, на които можеше да ме подложи.

На вратата имаше малка пролука, през която видях лоста. Бях сигурен, че ако имах нож, можех да го преместя, но нямах.

Започнах да обикалям из килията. Тук-там имаше клечки. Вероятно са съхранявали кошове със зеленчуци. Ръката ми напипа дървена летва и продължи нататък, когато изведнъж разбрах за какво можех да я използвам. Взех я и се върнах при вратата, но летвата беше много дебела и не можеше да се пъхне в пролуката. Дървото беше доста меко. Внимателно започнах да опитвам да го разцепя с нокти.

Малко по-малко напредвах, докато накрая успях. Тогава се върнах при вратата. Пъхнах летвата през пролуката.

Благодарих на небесата, че килията не беше изградена за затваряне на хора, а само за съхранение на кошове със зеленчуци, и започнах сантиметър по сантиметър да избутвам лоста нагоре, като се молех летвата да не се счупи.

След доста време мъчителен труд успях да го повдигна. Падна на пода и издаде тъп звук. Натиснах вратата и я отворих.

Коридорът беше тъмен. В края имаше друга врата. Отидох до нея, без да очаквам някаква опасност и се озовах пред един пазач, който тъкмо се събуждаше, смутен от шума на падащия лост. Той скочи, но аз се хвърлих върху него. Започнахме борба върху пода, а после го стиснах с лакът за гърлото, изкарах въздуха от гърдите му и не го пуснах, докато не притихна. Тогава станах, взех меча и камата му и продължих напред.