Майкл Муркок - Господарят на паяците

Стражът на покрива мина. Беше само един. За едно пълно обхождане на целия дворец му трябваха двадесет минути. В нормално време бяха трима.

Токсо майсторски хвърли въжето. То се изви като змия, обви пилона и единият му край провисна над края на покрива Токсо започна рязко да тласка въжето нагоре и свободният му край започна да се свлича по стената.

Скоро двата края бяха еднакво дълги. Аз завързах единия около кръста си и поех теглото на Токсо, който се заизкачва. Имаше още десет минути до връщането на пазача, но изкачването вървеше бавно.

Най-после, сякаш подир цял век, Токсо достигна върха и завърза въжето за пилона. Заизкачвах се и аз. Когато стигнах до върха, чувствах ръцете си като откъснати. Токсо бързо развърза въжето и приведени, затичахме към сянката на малък купол на покрива.

Стражът мина без да забележи нищо.

Покривът, макар и плосък, беше неравен и хлъзгав. Наведох се, опипах го и разбрах, че е от полирани скъпоценни камъни.

Токсо мълчаливо сочеше към купола. Това също влизаше в нашия план. Беше от стъкло — оцветено стъкло на мека метална рамка. Свалихме доста от него, за да бръкнем отдолу. После започнахме безшумно да откъртваме рамката и да я извиваме назад, като преди това бяхме махнали стъклото.

Стражът мина два пъти. И двата пъти не ни забеляза. Вниманието му беше насочено към улицата.

Накрая направихме достатъчно голям отвор, за да минем през него. Пръв влезе Токсо. Увисна за момент на ръце и се пусна. Чух лек шум, когато падна. После се промуших и аз, увиснах и също се пуснах.

Бяхме на тясно скеле високо над тъмна зала може би банкетна — не беше тронната зала, където за първи път бях срещнал Хоргул.

Токсо затича по люлеещото се скеле. Едва тогава си дадох сметка, че ако не бях улучил скелето, щях да се пребия.

Стигнахме до врата, залостена откъм нас. Измъкнахме дървото и влязохме в по-малка зала с каменни стъпала. Втурнахме се надолу по стъпалата, но видяхме отгоре да се процежда мъжделива синя светлина от неизтощимите светлинни глобуси на шеев. Използваха се от почти всички марсианци на юг.

Надзърнахме в една по-голяма стая долу. Приличаше на стая за прислугата — бедно обзаведена. На едно легло спеше дебел човек. Зад него имаше врата.

Сърцата ни стигнаха до зъбите, когато се промъкнахме покрай спящия слуга и бавно отворихме вратата. Успяхме, без да го събудим.

Слязохме по-надолу в една голяма стая. Беше по-добре обзаведена. Приличаше на дневна от голям апартамент, може би на аристократичен васал, който живее в двореца. Мъжът, покрай който минахме, сигурно му беше прислужник.

Точно когато стъпихме на пода на тази стая, вратата се отвори. Видях царедвореца, когото бях срещнал по-рано в тронната зала!

Той изруга и се обърна, вероятно за да затвори вратата, но аз скочих с меч в ръка, затворих я зад него и не му позволих да излезе!

— Кои сте вие? Джелуза, а? Какво правите тук?

Изглеждаше малко развълнуван, но не и изплашен. Малцина южномарсианци са страхливци. Той се опита да извади меча си, но аз хванах ръката му и кимнах на Токсо. Докато царедворецът се чудеше какво става, Токсо откачи ножницата с меча от колана му, вдигна я и го удари по главата. Падна безмълвен. Завързахме го и му запушихме устата.

За изненада на Токсо аз настоях да не проливаме кръв. Хората на Мисхим Теп бяха подведени и повлияни от една лоша хитра жена, но не трябваше да ги наказваме със смърт за това, чеса й повярвали.

Отворихме вратата и се намерихме на площадка с няколко други врати.

Тук двамата с Токсо решихме да се разделим. Съдейки по неговата карта, която беше купил от един продажен слуга на двореца, апартаментът на Хоргул беше на този етаж. Токсо не се интересуваше от нея, а от подземията със съкровищницата.

Тихо се разделихме. Токсо тръгна по стълбите, които водеха надолу от площадката, а аз към вратата, която търсех.

Предпазливо натиснах дръжката. Вратата безшумно се отвори. Вътре беше тъмно.

Нима бях сбъркал?

Обикновено усещах, когато в стаята има някой, дори да не можех да го видя.

Тази стая беше празна. Промъкнах се до вратата, от която се излиза и открих, че съседната стая също е празна, както и останала част от апартамента. Реших да рискувам и да включа осветлението.

Не бях сбъркал. Огледах наоколо. Бях сигурен, че е апартаментът на Хоргул и все пак тя не беше тук въпреки късния час.

Нима все пак беше заминала с войската?

Бях сигурен, че не беше. Признавам, че бе достатъчно смела, но това не се вместваше в предполагаемия от мен неин план за действие. Тя би предпочела да остане в двореца и да наблюдава как двама стари приятели се бият на живот и смърт.