Майкл Муркок - Господарят на паяците

— Продължавай — казах на годеницата си.

— Е, този щит имал и друго свойство. Всеки, който го погледне, бил принуден да говори истината. Изглежда, това е свързано с хипнотичния ефект на повърхността. Не зная научното обяснение, но може да е създаден от шеев или якша, а тяхната наука е била далеч по-напред от скромните ми познания.

— Също и от моите — допълних аз.

— Мисля, че е само легенда, забавна история, която ми разказа Телем Фас Огдаи, докато се разхождахме.

— Звучи невероятно — съгласих се аз, после престанах да мисля за нея. Не можех да си позволя да губя време за размишления върху такива фантазии.

Шизала въздъхна.

— Никога ли няма да имаме мир, Майкъл Кейн? — попита тя. — Нима някоя сила е решила, че такава голяма любов като нашата няма право да се радва на спокойствие? Защо трябва непрекъснато да бъдем разделени?

— Ако успея, може би ни очакват дълги години мирен живот — опитах се да я успокоя аз.

Шизала отново въздъхна и ме погледна в очите.

— Вярваш ли, че е възможно?

— Във всеки случай заслужава да се опита — отвърнах аз.

На следващия ден отново стояхме на балкона.

— Войската на Мисхим Теп вече трябва да е тръгнала към Карнала — каза Шизала — Ще минат много дни преди да достигне до нас.

— Това ми дава повече време да сторя онова, което е необходимо.

Знаех, че тя иска да каже, че можем да прекараме още няколко дни заедно, но не можех да си позволя да рискувам и нещо да се обърка. Трябваше да си осигуря колкото можех повече време за действие.

— Предполагам, че си прав! — съгласи се тя.

Целунах я и я притиснах до себе си.

Малко по-късно погледнах отново надолу към площада и видях малобройната войска. В близко време тя трябваше да се сражава с далеч по-големите от нея сили на аргзуунските сини великани.

Бяха решили да срещнат войската на Мисхим Теп на бойното поле, вместо да чакат тя да обсади града. Това щеше да позволи, ако е възможно, да се запази градът заедно с жените и децата. Войската на Мисхим Теп не беше варварска и след като победи войската на Карнала, тя нямаше да си отмъщава за някакви предполагаеми обиди или предателство, което ние от Варнал сме извършили спрямо тях.

Като видях, че войската се подготвя, реших да не губя повече време и още тази нощ да тръгна за Града на скъпоценните камъни. Сбогувах се с Карнак и Дарнад. Казах довиждане на Шизала.

Когато залязващото слънце обагри в червено мраморните постройки на този прекрасен град, мълчаливо се сбогувах и с него.

С това краткият мирен период свърши. Насочих се обратно към Мих-За-Во.

Стоях пред портите на Града на скъпоценните камъни и отговарях на въпросите на стражата.

— Защо искаш да влезеш? Не знаеш ли, че Мисхим Теп е в състояние на война?

— Затова съм тук, приятелю. Не виждаш ли, че съм джелуза?

С маска от тънко филигранно покритие върху цялото лице, с кървавочервеното наметало и меч в ножница, странен обичай за Марс, изглеждах напълно като наемен войник джелуза. Или най-малкото така си мислех. Но докато стражът внимателно ме оглеждаше, не бях толкова сигурен.

Той се усмихна доволен и каза: Можеш да влизаш! Миг по-късно портата се отвори и аз закрачих наперено, преметнал през рамо малък вързоп.

Стражът слезе от стената и се изправи пред мен.

— Без дахара си — каза той. — Защо така?

— Окуця по пътя.

Той прие това обяснение и ми посочи вече притъмнената улица.

— Ще намериш другите в хана „Синият кинжал“ — обясни ми стражът.

— Другите? Кои други?

— Как кои, твоите другари, разбира се. Не си ли с групата?

Реших да не рискувам, премълчах, че не съм с групата и тръгнах развълнуван към хана „Синият кинжал“ — кръчма с подслон. Вътре седяха няколко наемни войници джелуза с маски от бронз, сребро и злато, някои от тях оформени като необичайни лица, други накичени със скъпоценни камъни. Нито те познаваха мен, нито аз тях.

Попитах ханджията дали има свободна стая, но той вдигна рамене.

— Другарите ти заеха всички стаи. Искаш ли да те настаня с някого от тях?

Поклатих глава.

— Няма значение. Ще намеря друга кръчма. Можеш ли да ми препоръчаш някоя?

— Провери в „Обесеният аргзуун“ на съседната улица.

Благодарих му и излязох. Вече беше много тъмно и ми беше трудно да намеря пътя. По улиците дори и на най-цивилизованите марсиански градове нямаше осветление. Изгубих пътя и не можах да намеря кръчма с такова кръвожадно име. Докато питах за друга, усетих, че някой ме следва. Обърнах леко глава и се опитах да погледна с крайчеца на окото си дали има някой зад мен, но маската ми закри обзора, а не исках да рискувам и да я сваля.