Майкл Муркок - Господарят на паяците

Продължих напред, после свих по една тясна уличка, малко по-голяма от алея и се скрих в един вход.

Покрай мен мина леко забързана фигура. Излязох от входа и извадих меча си.

— Учтиво ли е, приятелю — казах аз, — да следиш човек по такъв начин?

Той се обърна изненадан, протегнал ръка към щита си.

Лунната светлина се отрази в маска на джелуза.

— Какво е това? — попитах аз, говорейки колкото се може по наперено. — Да не би да искаш да ограбиш другар?

Гласът, който излезе изпод маската сега беше хладен. Мъжът не си направи труда да извади меча.

— Кодексът на джелуза не разрешава такова нещо — отвърна той.

— Тогава какво искаш от мен?

— Да надзърна зад маската, приятелю .

— Това също не е разрешено от кодекса — посочих аз.

— Не зная какъв е твоят кодекс, приятелю , но познавам достатъчно добре кодекса на джелуза. Ти познаваш ли го?

Очевидно бях допуснал някаква грешка и този човек я беше забелязал. Може би имаше някакъв таен знак, който си разменят джелуза без дори да се познават.

Май ще трябва да убия този човек, ако се опита да разкрие моята тайна. Залогът беше твърде голям, за да рискувам да ме разкрият и с това да проваля целия план.

— Извади меча си! — заповядах мрачно аз.

Той се засмя.

— Извади го!

— Излиза, че съм прав — каза мъжът. — Ти си се маскирал като джелуза, но не си такъв.

— Точно така. Сега извади меча си!

— Защо?

— Защото — казах аз — не мога да ти позволя да издадеш моята тайна. Ще се наложи да те накарам да замълчиш.

— Нима съм казал, че ще съобщя на някого онова, което зная?

— Ти си джелуза и знаеш, че аз не съм, че само се преструвам на такъв.

Отново се засмя.

— Джелуза може да се поласкаят, че искаш да станеш един от тях. В нашия кодекс няма нищо обаче, което казва, че трябва да предадем човек или да го убием само защото се преструва, че е един от нас.

— Тогава защо ме преследваш?

— От любопитство. Мислех те за крадец. Такъв ли си?

— Не.

— Жалко. Разбираш ли, може би знаеш, че към гилдията на маскираните в джелуза принадлежат не само наемните войници и убийците, но също и крадците. Помислих си, приятелю, че ти изпълняваш тук същата поръчка като мен.

— Каква е твоята поръчка?

— Да ограбя съкровищницата в подземията на двореца. Сега стражите са толкова малко, това е идеална възможност. Смята се, че е невъзможно да бъде ограбена, знаеш.

— Не съм крадец.

— Тогава защо се криеш зад маска джелуза?

— Имам си съображения.

— Ти си шпионин на карнала.

Тъй като не бях шпионин, поклатих глава.

— Много си загадъчен — каза джелуза с подигравателен тон. Тогава ми хрумна нещо.

— Как смяташ да влезеш в двореца? — попитах го аз.

— А, значи в края на краищата и ти искаш същото!

— Казах ти, че не съм крадец, но искам да вляза в двореца, без да ме види стражата.

— С каква цел? Да не би да готвиш убийство?

Потреперих. Нямаше смисъл да лъжа, още повече че бях готов да убия Хоргул, ако това щеше да предпази двата големи народа от унищожителна война.

— Излиза, че познах — промърмори джелузанецът.

— Не е това, което си мислиш. Не съм платен убиец.

— Значи си идеалист! В името на двете луни, моля те да ме извиниш, имам работа да върша. Идеалист! — Джелузанецът се поклони подигравателно и се престори, че бърза да мине покрай мен.

— Не идеалист, а реалист — отвърнах аз. — Тук съм, за да попреча да избухне една предстояща война.

— Все пак си идеалист! Войните идват и отминават. Защо да се опитваме да ги спрем?

— Това едва ли е обективна преценка на човек, който преживява от войни — казах аз. — Но ми омръзнаха войните. Закълни се, че няма да ме издадеш.

— При дадените обстоятелства предпочитам да мълча — отвърна маскираният човек. Златната му, украсена със скъпоценни камъни маска проблесна в светлината на един лунен лъч. — Макар че имам едно предложение. Обещавам да не се интересувам повече защо искаш да влезеш в двореца и мисля, че предложението ми е в интерес и на двама ни.

— Какво е то?

— Да си помогнем да влезем в двореца. После всеки ще върви по своя път. Ти към жертвата аз към съкровищницата.

Беше вярно, че ще е по-лесно да вляза с един съюзник, макар да не бях сигурен, че бих избрал за съюзник този циничен крадец.

Обмислих предложението му.

После кимнах.

— Много добре — съгласих се аз. — Тъй като ти вероятно си по-опитен в тези работи от мен, ще изпълнявам нарежданията ти. Какъв е твоят план?

— Да се върнем в хана „Синият кинжал“ — предложи той — и там на спокойствие в стаята ми, с малко вино и всичко останало, да поговорим.